Бел мина през армията пазачи, поставени около зданието, и влезе. В едно помещение встрани от главното фоайе намери Бронсън, който оглеждаше с двама полицаи и един армейски офицер едромащабна карта, изпъната върху заседателната маса.
Бронсън забеляза застаналия до вратата посипан с пепел мъж с почерняло от сажди лице и няколко секунди го гледа, без да го познае. След това на лицето му се плъзна усмивка. Приближи се и прегърна Бел.
— Айзък, ужасно се радвам, че те виждам.
— Имаш ли нещо против да седна, Хорас? – попита Бел изтощен. – Много дълъг път минах.
— Разбира се. – Колегата му го отведе до стола пред едно бюро. – Ще ти предложа кафе. Въпреки огнения ад наоколо няма как да го стоплим. Но на никого не му пука.
— С удоволствие, благодаря ти.
Бронсън напълни чаша от емайлирания кафеник и я постави на бюрото пред Бел. Един висок мъж с топазено кафяви очи, разрешена тъмнокафява коса и облечен в безукорно бяла риза с вратовръзка, се приближи и застана до Бронсън.
— Май сте виждал и по-добри дни – отбеляза той.
— Много, при това – отвърна Бел.
Бронсън се обърна към непознатия.
— Айзък, това е писателят Джек Лондон. Пише есе за земетресението.
Бел кимна и се здрависа, без да става.
— Струва ми се, че имате достатъчно материал за десет книги.
— Може би – отвърна с усмивка писателят. – Може ли да ми кажете какво видяхте?
Бел описа накратко видяното из града, като пропусна ужаса с разстрела на жената в горящите развалини. Когато приключи, Лондон му благодари, отиде до една маса, седна и започна да нахвърля бележките си.
— Какво разбра за Кромуел? Двамата със сестра му оцеляха ли?
— Живи и здрави са, и тръгват към границата.
— Сигурен ли си? – попита Бронсън.
— Отидох до банката на Кромуел, но много закъснях. Хранилището беше опразнено от всички банкноти с по-голяма стойност от пет долара. Трябва да се е измъкнал с три, може би с четири милиона.
— Няма да може да напусне града. Не и в тази бъркотия. Кейовете са задръстени от хилядите бежанци, които се опитват да се прехвърлят в Оукланд. Няма как да измъкне толкова пари само в два куфара.
— Ще измисли как – отвърна Бел. Студеното кафе му помогна отново да се почувства донякъде човек.
— А Маргарет? С него ли тръгна?
Бел поклати глава.
— Не знам. Отбих се до къщата преди обяд и Маргарет се държеше все едно, че с Джейкъб са решили да останат в града и да се борят с нас в съда. След като открих, че е избягал с валутата на банката си, не можех да се върна до Ноб Хил заради настъпващия огнен ад. Едва се добрах до тук, между другото.
— А Марион? – попита Бронсън предпазливо.
— Пратих я в парка Голдън гейт. Би трябвало да е в безопасност там.
Бронсън понечи да отговори, но някакво момче, не повече от дванайсетгодишно, нахлу на бегом в стаята. Носеше широка шапка, дебел пуловер и къс до коленете голф. Явно беше, че е бягало дълго разстояние, защото толкова бе останало без дъх, че едва можа да проговори.
— Тър… търся… господин Бронсън – избълва на пресекулки.
Бронсън вдигна глава заинтригуван.
— Аз съм Бронсън. Какво искаш от мен?
— Господин Лаш…
Бронсън погледна Бел.
— Лаш е един от агентите ми. Беше на срещата ни скоро след земетресението. Пази едни правителствен склад на железопътната линия. Продължавай, синко.
— Господин Лаш каза, че ще ми платите пет долара да дойда тук и да ви предам каквото каза.
— Пет долара? – Бронсън го зяпна недоверчиво. – Това са много паря за възрастта ти.
Бел се усмихва, извади десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.
— Как се казваш, синко?
— Стюарт Лютнър.
— Дълъг път си изминал от линията през пожари и разрушени. – отбеляза Бел. – Вземи десетте долара и ни кажи какво ти каза Лаш.
— Господни Лаш каза да предам на господни Бронсън, че товарният вагон, паркиран пред склада на господин Кромуел,
го няма.
Бел се наведе към момчето. Лицето му изведнъж бе помръкнало.
— Я повтори?
Момчето го погледна със страх в очите.
— Каза, че товарният вагон на господин Кромуел го няма. Бел се вторачи в Бронсън.
— По дяволите! Наистина е избягал от града. – След това даде друга десетдоларова банкнота на момчето. – Къде са родителите ти?
— Помагат в раздаването на храна на площад Джеферсън.