— Веднага щом мога.
— Ще те чакам тук. Не очаквам някой от нас да напусне скоро
този лагер.
Бел задържа дланите й и ги целуна. Обърна се и излезе от болничната палатка.
* * *
Нямаше намерение да се връща до имението на Кромуел на Нов Хил, за да види дали Маргарет е тръгнала. Беше сигурен, че е побягнала с брат си.
Къщите дворци на богатите и влиятелни граждани на Сан Франциско горяха като клади. От всяка част на града ехтеше грохотът на пламъците, тътенът от срутващите се стени и взривовете динамит.
Форд модел „К“ беше лек и бърз. И беше издръжлив. Катереше се по купищата отломки по улиците като планинска коза. Без да знае, Бел подкара почти по същия маршрут като Кромуел и Абнър, заобикаляйки по северния бряг далече от огъня. Едва половин час беше изтекъл, откакто остави Марион, когато спря колата на рампата до склада на Кромуел, за да се увери, че товарният вагон наистина липсваше.
Машини местеха и събираха вагони към пътническите композиции, за да евакуират бежанците до южната част на щата, а товарните вагони се прикачваха за превоз на хранителни и медицински продукти от Лос Анджелис. Подкара форда през разпределителната гара покрай коловозите, докато стигна до дървена сграда с надпис над покрива „Диспечерска служба“. Спря колата, скочи долу и влезе.
Няколко чиновници енергично попълваха документи, за да пуснат в движение влакове и никой не вдигна глава при влизането на детектива.
— Къде мога да намеря главния диспечер? – попита той един затънал до гуша в работа чиновник.
Човекът кимна към една врата.
— Там вътре.
Бел завари диспечера да изписва номера на огромна черна дъска, с разчертани на нея коловози, влизащи и излизащи от разпределителната. На табелата на бюрото пишеше „Моргън Гулд“. Беше нисък мъж с раздвоена брадичка и закривен като ястребов клюн нос. На дъската се виждаха над трийсет влака, композирани на линиите, изпъващи се от разпределителната като паяжина. Бел неволно се зачуди кой ли от тях включваше вагона на Кромуел.
— Господин Гулд?
Гулд се обърна и видя пред себе си мъж, който сякаш беше вървял от единия край на ада до другия.
— Не виждате ли, че съм зает? Ако искате да хванете влак от града, идете в депото на „Южен Пасифик“… или каквото е останало от него.
— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Търся багажен вагон със серийния номер 16455.
Гулд махна с ръка към черната дъска.
— „Южен Пасифик“ се къса по шевовете да превози хиляди бездомни от града на флотата ни от фериботи и влекачи до Оукланд, където сме сглобили пътнически композиции, за да ги евакуират от района. Над хиляда и четиристотин вагона с помощи пристигат от цялата страна. Вагони – пътнически и товарни – отсам залива, всичко триста на брой, се извозват към долната част на щата. Как очаквате да мога да следя движението на един-единствен вагон?
Бел го погледна в очите.
— Точно този вагон беше собственост на Джейкъб Кромуел.
Видя го. Едва доловимия знак, че се досеща за какво иде реч.
— Не познавам никакъв Джейкъб Кромуел. – Гулд замълча и погледна Бел с опасение. – За какво е всичко това?
— Пуснал сте локомотив да тегли личния му товарен вагон.
— Вие сте луд. Не бих пуснал частни композиции при такива спешни обстоятелства.
— Колко ви плати той?
Диспечерът вдигна ръце.
Не би могъл да ми плати нещо човек, когото изобщо не познавам. Това е нелепо.
Бел пренебрегна лъжата.
Закъде пътува влакът на Кромуел?
— Вижте какво – заговори Гулд, докато страхът в очите му се усилваше. – Искам да се махнете оттук, ченге на Ван Дорн или не.
Бел свали бомбето си и направи едно движение все едно, че почиства лентата вътре. В следващия момент диспечерът зяпна в работещия край на миниатюрен пистолет „Деринджър“ Агентът притисна двойната цев в слепоочието до лявото око на Гулд.
— Ако не кажете истината в следващите шейсет секунди, ще ви застрелям и куршумът ужасно ще обезобрази лицето ви и ще ви пръсне очите. Желаете ли да прекарате остатъка от живота си обезобразен и сляп?
Ужасът стисна Гулд за гърлото и лицето му се изкриви в гримаса.
— Вие сте луд.
— Останаха ви петдесет секунди преди да престанете да виждате нещо.
— Не можете!
— Мога и ще го направя, освен ако не ми кажете каквото искам да знам.
Хладното изражение и леденият глас се оказаха достатъчни Гулд да повярва, че детективът на Ван Дорн не блъфира. Озърна се диво наоколо, сякаш търсеше изход, но Бел продължи неумолимо:
— Трийсет секунди.
Дръпна ударника на деринждъра.
Раменете на Гулд се смъкнаха, очите му се изпълниха с ужас.