— Не, моля ви…
— Кажете ми!
— Добре – промълви Гулд тихо. – Кромуел беше тук. Плати ми десет хиляди долара в брой, за да прикача вагона му към един бърз локомотив и да изкарам влака на коловоз на юг.
Очите на Бел се присвиха неразбиращо.
— На юг?
— Това е единственият изход от града – обясни Гулд. – Всички влакови фериботи се използват за транспортиране на хора до Оукланд и влаковете с помощи обратно. Няма друг път, по който да тръгне.
— Какъв маршрут му се даде?
— До Сан Хосе, а после покрай залива на север, докато влакът му обърне на изток по главната линия през планините и към Невада и Солт Лейк сити.
— Преди колко време напусна разпределителната гара? – попита Бел настоятелно.
— Преди около четири часа.
Бел продължи натиска.
— Кога по график трябва да стигне в Солт Лейк сити?
Гулд поклати глава в паника.
— Не мога да знам. Машинистът му ще изгуби много време на страничните отбивки, за да минат спешно влаковете с помощи. Ако има късмет, влакът му би трябвало да стигне до Солт Лейк до утре късно следобеда.
— За какъв тип машина прикачихте частния товарен вагон на Кромуел?
Гудд се наведе над едно бюро и погледна отметките в голяма счетоводна книга.
— Дадох му номер 3025,4-6-2 Пасифик, построена от Болдуин.
— Бърза ли е машината?
Гудд кимна.
— Имаме малко, които да са по-бързи.
— Кога ще е на разположение някоя от тях?
— Защо питате?
— Искам най-бързата машина, която имате – отвърна Бел и го заплаши отново с малкия пистолет. – Това е от съдбоносна важност. Трябва да догоня влака на Кромуел.
Гулд погледна на голямата си дъска.
— Имам номер 3455,4-4-2. Болдуин Атлантик. По-бърза е от Пасифик. Но е в халето в Оукланд на ремонт.
— След колко време ще е готова за движение?
— Ремонтът трябва да е готов в следващите три часа.
— Ще я взема – заяви Бел без колебание. – Обадете се на Ван Дорн да покрие разноските.
Гулд като че ли се канеше да възрази и да спори с Бел, но след като погледна в дулото на пистолета, размисли.
— Ако донесете за мен, мога да загубя работата си и да ида в затвора.
— Просто ми дайте машината и ми отворете маршрут покрай Сан Хосе и към Солт Лейк сити, и няма да кажа нищо.
Диспечерът въздъхна благодарно и започна да подготвя документацията за наем и пускане в движение на локомотива за детективска агенция „Ван Дорн“. Когато приключи, Бел взе листовете и ги огледа за миг. Удовлетворен, напусна службата без повече приказки, качи се във форда и подкара към Фери Билдинг.
~41~
Щом наближи Фери Билдинг, Бел покри главата си с одеяло и подкара през дъжда от нажежени въглени. Видя, че от Китайския квартал не е останало нищо, освен стотиците купове овъглени и димящи развалини. Зданието на Фериботната компания беше оцеляло с много малка повреда на часовниковата кула. Забеляза, че часовникът беше спрял на пет часа и дванайсет минути – времето на труса.
Улиците и тротоарите около Фери Билдинг бяха сцена на стълпотворение. Хиляди хора бягаха, повярвали, че целият град ще бъде унищожен. Сред гъстата човешка маса цареше хаос и бъркотия. Някои се бяха загърнали в одеяла, натоварили се с малкото лични вещи, които можеха да пренесат на ферибота. Някои бутаха бебешки колички и малки бъгита, и въпреки всичко, сред целия кошмар, всеки се държеше изискано, вежливо и със загриженост към другите.
Бел спря до един младеж, който като че ли просто стоеше бездеен и наблюдаваше пожара оттатък улицата от кейовете. Вдигна пред очите му златна двайсетдоларова монета.
— Ако знаеш как се кара кола, закарай тази до Митницата и я предай на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“, и това е твое.
Очите на младежа се разшириха от въодушевление – не толкова от парите, колкото заради шанса да кара автомобил.
— Да, сър – отвърна припряно. – Мога да карам максуела на чичо ми.
Бел погледа развеселен как момчето включи на скорост и подкара надолу по многолюдната улица. След това се обърна и тръгна с човешката маса, бягаща от разрухата на града.
За три дни над двеста двайсет и пет хиляди души напуснаха полуострова на доскорошния Сан Франциско и всички бяха безплатно превозени от железници „Южен Пасифик“ до там, където всеки искаше да стигне. Двайсет и четири часа след земетресението претоварени фериботи тръгваха от Сан Франциско за Оукланд на всеки час.
Бел показа удостоверението си от Ван Дорн и се качи на ферибот „Буена Виста”. Намери свободно място за сядане над лопатните колела и се обърна да погледа пламъците, изригващи високо във въздуха, с дима, издигнал се над триста метра. Сякаш целият град се бе превърнал в гигантска клада.