Абнър мина покрай тендера към вратата на вагона, без да изпуска двамата от очи. Почука два пъти с дръжката на револвера си, изчака и почука отново. Вратата се отключи и се плъзна настрани. Джейкъб и Маргарет го погледнаха отвътре.
— За какво е забавянето? – попита Кромуел.
Абнър кимна към локомотива.
— Отклониха ни, за да мине експресен влак с помощи. Докато чакаме, екипажът зарежда въглища и вода.
— Къде сме? – попита на свой ред Маргарет. Беше облечена нетипично в мъжки панталони с крачолите, напъхани в чифт ботуши. Горката част на тялото й беше покрита със син пуловер и косата й бе прибрана с шарена кърпа.
— Градчето Рино – отвърна Абнър. – Минахме Сиерите. Оттук нататък теренът се изравнява в пустиня.
— Как е трасето напред? – запита Кромуел. – Други влакове с помощи ще ни задържат ли?
— Ще проверя при стрелочника за влакове по график от запад. Но ще трябва да отклоняваме, ако идват.
Кромуел скочи долу и разтвори карта на земята. Разчертаните по нея линии показваха железопътните трасета на Съединените щати западно от Мисисипи. Посочи петното, обозначаващо Рино.
— Добре, значи сме тук. Следващата свръзка с линии на север е Огдън, Юта.
— Не е ли Солт Лейк сити? – попита Маргарет.
Кромуел поклати глава.
— Главната линия на „Южен Пасифик“ се свързва с трасетата на „Юнион Пасифик“ северно от Солт Лейк. Отклоняваме на север при Огдън и продължаваме към Мисула, Монтана. Оттам хващаме линията на „Северен Пасифик“ и сме в Канада.
Абнър държеше екипажа под око. Видя, че огнярят се мъчи с гребането на въглищата, които се изсипваха по улея в тендера, докато машинистът обикаляше като замаян около композицията.
— Екипажът едва се държи на крака. Ще имаме късмет, ако могат да карат локомотива още четири часа.
Кромуел огледа картата
— Има разпределителна гара в Уинемука, Невада, на около 270 км оттук. Там ще вземем друг екипаж.
— А тия двамата? – попита Абнър. – Не можем да ги оставим да изтичат до най-близкия телеграф и да предупредят полицията нагоре по линията, че идваме.
Кромуел помисли малко.
— Ще ги задържим с нас и след това ще ги накараме да скочат от влака някъде из пустинята. Няма да рискуваме агентите на Ван Дорн да се досетят, че сме напуснали Сан Франциско и да телеграфират на властите по линията, тъй че ще срежем телеграфните линии по пътя.
Маргарет се загледа към планините Сиера и по трасето, което бяха изминали.
— Смяташ ли, че Айзък е надушил бягството?
— Само въпрос на време е скъпа сестричке – отвърна Кромуел с обичайната си самоувереност. – Но докато разбере, че сме избягали от Сан Франциско и намери локомотив да ни подгони, ще сме минали половината път до Канада и няма да има шанс да ни спре.
~43~
„Аделин“ беше гордостта и любовта на Лофгрен. Говореше за нея все едно, че локомотивната машина беше красива жена, а не стоманено, дишащо пламъци чудовище, връхлитащо на бясна скорост по серпантините на планините Сиера и през прохода Донър. Без стотиците тонове вагони, пълни с пътници и багаж, се справяше с лекота и без никакво усилие.
Пролетният въздух беше прохладен и свеж, сняг все още загръщаше земята. Проходът Донър беше прочутият участък от планините, където се бе разиграло най-ужасното събитие в историята на Запада. Керван от фургони, съставен от дузина семейства, станали легендарни като групата „Донър“, бе заседнал сред зимните вихрушки през 1846 г. и хората бяха пострадали жестоко, докато бъдат спасени. Мнозина от оцелелите бяха яли труповете на умрелите. От първоначалните осемдесет и седем мъже, жени и деца, само четирийсет и пет доживяха, за да стигнат до Калифорния.
След преминаването им през Сакраменто Бел се беше събудил напълно и гледката му се стори възхитителна: извисените скалисти върхове, гората от борове, някои с все още натежали от сняг клони, тунелите на билото, издълбани в гранита от китайски работници през 1867 г. „Аделин“ се гмурна в черната паст на един дълъг тунел и ревът на отработената пара заотеква като сто месингови барабана. Скоро напред в тъмното се появи малко кръгче светлина и бързо започна да се уширява. След това „Аделин“ изригна с гръмотевичен тътен навън под ярката слънчева светлина. Няколко мили по-късно се появи панорамната гледка с езерото Донър и влакът започна дългото си лъкатушещо спускане към пустинята.