Бел се загледа с известно притеснение в тристаметровата пропаст, едва на стъпка-две от ръба, докато локомотивът се люшкаше по един остър завой. Нямаше нужда да подканя Лофгрен да кара по-бързо. Машинистът тласкаше машината на близо 56 км/ч, с цели 16 км по-бързо от смятаното за безопасна скорост.
— Прехвърляме билото – обяви Лофгрен, – и имаме спускане в следващите 120 км.
Бел стана и отстъпи на Лонг огнярската му седалка от лявата страна на кабината. Мъжът с благодарност седна, за да отдъхне, след като Лофгрен спря парата и остави „Аделин“ да продължи по инерция през планинския проход. Лонг беше наривал въглища почти без прекъсване, откакто минаха на главната линия в Сакраменто и нагоре по стръмния път към Сиера.
— Мога ли да помогна? – попита го Бел.
— Заповядай – отвърна Лонг, докато палеше лула. – Ще ти кажа как да хвърляш въглищата в пещта. Въпреки че ще безделничим през следващия час, не можем да оставим огънят да загасне.
— Не ги ли хвърляш просто с лопатата?
Лонг се усмихна широко.
— Не е толкова просто. И не се казва лопата. Това е огнярско гребло, размер номер четири.
В следващите два часа Бел се бореше с лопатата пред лабиринта от тръби и клапи, докато учеше тънкостите в захранването на локомотивната пещ. Тендерът се люшкаше наляво-надясно по завоите и затрудняваше хвърлянето на въглищата в пещта. Работата обаче беше лесна, докато „Аделин“ се търкаляше по нанадолнището. Хвърляше въглища само колкото да се поддържа парата. Бързо се научи да отваря широко вратата на пещта, след като удари в нея греблото и разсипа въглища по пода. И вместо да трупа въглищата на горещ куп, усвои тънкостта да поддържа равномерен огън, който гореше ярък и оранжев.
Острите завои останаха зад тях, след като дъгата отпред се увеличи на слизане от склоновете. Час по-късно Бел върна греблото на Лонг и огнярят извика на Лофгрен:
— Имаме достатъчно вода и въглища само за още петдесет мили.
Лофгрен кимна, без да откъсва очи от линията напред.
— Достатъчно да стигнем до Рино. Там можем да заредим и да вземем сменен екипаж.
Бел осъзна, че бързият преход през планините е взел своята дан от Лофгрен и Лонг. Виждаше, че телесното и умствено напрежение е изтощило коравия машинист, а физическото усилие с поддържането на парата по стръмните склонове е изцедило силите на неуморимия огняр. Изглеждаше очевидно, че влаковият екипаж на Кромуел също трябва да се е изтощил. Погледна часовника си. Можеше само да гадае дали са съкратили разстоянието.
— Колко ще отнеме да съберем друг екипаж? – попита Бел.
— Колкото да заредим тендера с въглища и вода – отвърна Лофгрен. Усмихна се уморено, оголвайки два реда разкривени зъби и добави: – Стига да имаме късмет и някой да стои на повикване.
— Благодарен съм и на двама ви – каза искрено Бел. – Направихте истински героизъм с прехвърлянето на Сиера. Трябва да сте поставили рекорд.
Лофгрен извади големия си железничарски часовник „Уолтьм“ и погледна часа.
— Наистина – засмя се той. – Отрязахме осем минути от стария рекорд, поставен от Марвин, мен и „Аделин“ преди шест месеца.
— Влюбен си в тази машина, нали? – попита Бел.
Лофгрен се засмя.
— Вземи всички локомотиви „Атлантик“, изкарвани някога на релсите: те са най-добрите на света, всички построени по едно и също време, с идентични размери и конструкция. И все пак всяка машина е различна – като хората, всички си имат личностни особености. Някои могат да тичат по-бързо от другите при едно и също парно налягане. Някои са придирчиви, докато други неудачници, винаги вадят лош късмет с ремонтни проблеми. Но „Аделин“ тя ми е любима. Никакви капризи. Никога не е свадлива, ексцентрична или в лошо настроение. Отнасяй се с нея като с дама и е като породиста кобила, която печели състезания.
— Говориш за нея почти като за човек.
— „Аделин“ може да е седем тона желязо и стомана, но има сърце.
Наближаваха Рино и Лофгрен дръпна въжето на свирката, за да извести намерението си да се отклони за въглища и вода. Отпусна лоста на дросела, за да забави локомотива. Стрелочникът избута лоста на стрелката, за да свърже релсите, както бе направил с влака на Кромуел преди това. После размаха зелен флаг да уведоми Лофгрен, че страничният коловоз е отворен.
Още докато „Аделин“ спираше. Бел вече бе скочил от кабината и прекоси на бегом разпределителната станция към гаровото депо, което приличаше на хиляда други гари в малки градове из страната. Беше типично със стените от дървени летви, сводести прозорци и остър връх. Товарната платформа беше празна, което го остави с впечатлението, че не се очаква скоро до пероните да спират пътнически влакове.