Влезе, подмина бързо билетното гише и спря до стаичката на телеграфа. Двама мъже бяха увлечени в разговор, когато пристъпи вътре. Лицата им бяха сериозни и мрачни.
— Моля за извинение – каза Бел. – Търся началникът на гарата.
По-високият от двамата го изгледа за миг и кимна.
— Аз съм началникът, Бърк Пълвър. С какво мога да ви услужа?
— Минавал ли е влак само с един товарен вагон в последните десет часа, на изток?
Пълвър кимна.
— Бяха спрели на отбивка за два часа, докато минат два експресни влака с хранителни помощи за жертвите на земетресението в Сан Франциско.
— Забавили са се два часа? – възкликна Бел, изведнъж обзет от оптимизъм. Преди колко време напуснаха?
Пълвър погледна към часовника „Сет Томас” на стената.
— Преди около четири и половина часа. Защо питате?
Бел се идентифицира и обясни накратко гонитбата на Кромуел.
Пълвър се вторачи в лицето му.
— Казвате, че товарният вагон е возил прословутия Бандит касапин?
— На него беше, да.
— Само ако бях знаел, щях да кажа на шерифа.
Разликата във времето бе по-малка* отколкото Бел се беше надявал.
— Имате ли на разположение екип за смяна? Моят се изтощи след рекорда им през Сиера.
— Кой ви е екипът?
— Лофгрен и Лонг.
Пълвър се засмя.
— Знаех си, че тия двамата ще се опитат да бият собствения си рекорд. – Огледа дъската на стената. – Имам екип под ръка. – Помълча за миг. – Помислих си, че има нещо странно около този влак. Рино е сменна гара за почти всеки влак, отиващ на запад или на изток. Крайно необичайно беше да не вземат смяна. Вашият бандит няма да стигне далече с изтощени машинист и огняр.
Бел погледна телеграфиста, плешив мъж със зелен визьор на челото и ръкавели на ръцете.
— Бих искал да предупредя властите в градовете напред да спрат влака и да задържат бандита. Името му е Джейкъб Кромуел.
Телеграфистът поклати глава.
— Не става. Линиите са прекъснати. Не мога да пратя съобщение на изток.
— Обзалагам се, че Кромуел реже линиите – каза Бел.
Пълвър огледа черната дъска на друга стена, показваща графика на влаковете през Рино.
— Ще ви доведа екипа до петнайсет минути. Би трябвало да имате чиста линия докато стигнете Илко. След това дано намерите работещ телеграф, иначе рискувате да се сблъскате с някой влак, който пътува на запад.
— В такъв случай ще бъда удовлетворен, че Кромуел се е сблъскал с него първи – отвърна Бел цинично.
~44~
„Аделин“ набираше скорост по ранния открит участък на трасето. Гонеше 145 км/ч, ревеше по дървените мостчета над сухи дерета, летеше през малки градчета и профучаваше покрай сигналите, показващи отворена линия напред. Телеграфните стълбове покрий линията се сливаха в смътна мъгла. Сив дим, смесен с искри и жарава, бълваше от комина на локомотива, стелеше се назад в нисък облак над кабината и се сплескваше от силния порив на насрещния вятър.
Намръщен светлокос потомък на викингите, Ръс Йонгевард седеше в машинистката седалка с едната ръка на дросела, докато Нил Ший, висок и весел ирландец мяташе въглища в пещта. След като чуха от Бел, че гони на живот и смърт прочутия Бандит касапин, двамата с радост се качиха, за да се включат в преследваното,
Лофгрен и Лонг също останаха.
— Оставаме доброволно до края – заяви Лофгрен. – С четирима ни да се сменяме, няма да се налага спиране за нова подмяна на екипа.
Бел се включи в задачата с хвърлянето на въглища. Раната в бедрото му от куршума на Кромуел в Телърайд не беше зараснала напълно, но стига да не я натоварва много, не болеше особено.
Греблото му се пълнеше наполовина спрямо това, което хвърляха в пещта Лонг и Ший, но го компенсираше с две гребла срещу едно тяхно.
Двамата огняри на „Южен Пасифик“ се редуваха в наблюдението на водомера и парометъра, за да се уверят, че огънят им гори добре и машината работи на малко под 90-те килограма парно налягане, на косъм от червената отметка. Поглеждаха дима, излизащ от комина. Щом започнеше да става от сив в прозрачен, добавяха още въглища. Почернееше ли, това означаваше, че огънят е твърде силен и трябва да забавят.
Между Лофгрен и Йонгевард се заформи непредизвикана и мълчалива надпревара, но не остана незабелязана. „Аделин“ можеше да е показала огромната си машинна мощ и мълниеносната скорост на задвижващите си колела, но силата и издръжливостта на мъжете я тласкаха към границите на възможностите й, което поставяше рекорди през Невада в този ден. Машинистите се бяха настървили и се трудеха с упорство, за да догонят влака на убиеца на толкова много невинни хора.