— Откъде знаеш всичко това?
— Чичо ми живее в Калиспел, над езерото. Сега е пенсиониран, но беше машинист в Голямата северна железница. Караше машина между Спокан и Хелена.
Любопитството в гласа на Бел отстъпя място на тревогата.
— Значи ми казваш, че Кромуел може да прехвърли влака си на ферибот през езерото до линията на „Северен Пасифик“ и да продължи на север в Канада, без да слезе от вагона си?
— Общо взето е това.
— Ако стигне до вагонния ферибот, преди да го спрем… –
Замълча.
Лофгрен забеляза безпокойството в погледа му.
— Не се притеснявай, Айзък – успокои го той. – Кромуел не може да е на повече от 16 км по линията пред нас. Ще го догоним.
Бел помълча дълго. След това бавно извади от предния си джоб лист хартия. Бавно го разгъна и го подаде на Лофгрен. Машинистът го огледа и заговори, без да вдига глава.
— Прилича на списък с имена.
— Точно това е.
— Чии имена?
Бел сниши глас, който едва се чуваше от тракането на бързащия локомотив.
— Мъжете, жените и децата, които Кромуел уби. Нося го със
себе си откакто ми възложиха да го заловя.
Лофгрен вдигна очи и се загледа през прозореца в линията напред.
— Другите трябваше да видят това.
Бел кимна.
— Мисля, че сега е подходящ момент.
* * *
Три часа по-късно, с Лофгрен отново на дросела, „Аделин“ започна да забавя, щом навлезе в Мисула. Спря локомотива на 15 метра пред стрелката. Ший скочи от кабината, притича по коловоза и превключи релсите към разклонението, водещо към езерото Флетхед, без да обръща внимание на изскочилия от бараката стрелочник.
— Ей, какво правиш? – извика възмутено мъжът, плътно загърнат в палтото си заради студения вятър.
— Нямам време за обяснения – отвърна Ший и махна на Лофгрен в знак, че може да продължи по разклонението от главната линия. Погледна стрелочника, докато „Аделин“ бавно се изтъркаля покрай тях и го попита:
— Друг влак мина ли на разклонението в последния един час?
Стрелочникът кимна.
— И те превключиха на разклонението без разрешение.
— Преди колко време? – настоя Ший.
— Преди около двайсет минути.
Без да отговори, Ший затича след „Аделин“ и се издърпа в кабината.
— Според стрелочника, влакът на Кромуел е минал на разклонението преди двайсет минута.
— Сто двайсет и осем километра за двайсет минути – каза Йонгевард замислено. – Ще бъде на косъм.
Издърпа до края лоста на дросела пет минути след като премина железопътния възел и „Аделин“ запуфтя по релсите със 136 км/ч.
Езерото Флетхед се появи щом излязоха на източния бряг. Най-голямото сладководно езеро в западните Съединени щати беше 44 километра дълго, 25 километра широко и покриваше 510 кв. км площ със средна дълбочина от 49 метра.
Бяха вече на финалната права на дълга и мъчителна гонитба. Лофгрен седеше на седалката на огняря и помагаше на Йонгевард в наблюдението на линията напред. Бел, Ший и Лонг се редуваха в захранването на пещта. Бел нямаше кожени ръкавици като огнярите, затова уви ръцете си в парцалите, с които машинистите бършеха маслото. Защитата помогна, но по дланите му излизаха мехури от дългите часове гребане на въглища.
Скоро достигнаха скорост, каквато не беше предвидена за разклонението, принудено да понесе забързан влак. Нямаше никакво забавяне по мостовете. Завоите се взимаха по външния ръб. На един двоен завой, който взеха на бясна дъга, болтовете в тендера затрещяха. За щастие след това линията се изпъна права под летящата напред метална скара. Йонгевард задържа 136-те км/ч в следващите 65 километра,
— Еврика! – изрева изведнъж Лофгрен и посочи енергично напред.
Всички се надвесиха от кабината, а леденият вятър насълзи
очите им.
И да: на седем-осем километра точно пред тях смътно се виждаха валма сив дим.
~46~
Маргарет седеше отпусната на канапето, загърната в извезан копринен халат и загледана в мехурчетата шампанско, вдигащи се в тумбестата чаша.
— Чудя се дали е вярно – промълви тя.
Кромуел я погледна.
— Кое да е вярно?
— Че тази чаша е моделирана като гърдата на Мария Антоанета.
Кромуел се засмя.
— Има елемент наистина в легендата, да.