След това Маргарет се загледа през прозореца, който Кромуел беше вдигнал в задната стена на вагона – беше вграден в стената и затворен оставаше невидим отвън. Релсите, проблясващи под колелата, сякаш се изпъваха към безкрайността. Видя, че пътуват през долина, обкръжена от гористи планини.
— Къде сме?
— Долината Флетхед сред Скалистите планини.
— Колко още има до границата?
— Още трийсет минути до фериботния пристан на езеро Флетхед – отвърна Кромуел, докато отпушваше втората им бутилка шампанско за деня. – Половин час да излезем на линията на Голямата северна и до залез-слънце ще сме в Канада.
Тя вдигна чашата си.
— За теб братле, и за гениалното ни бягство от Сан Франциско. Дано новото ни начинание бъде също толкова успешно като последното.
Кромуел се усмихна самодоволно.
— Ще пия за това.
* * *
Отпред, в кабината на локомотива, Абнър притискаше екипа, който бе отвлякъл под дулото на оръжието си от малко кафене до разпределителната станция в Бригъм Сити, Юта: Лий Хънт, машиниста с къдрава рижа коса и неговия огняр, Боб Кар, здравеняк, който беше работил като механик, преди да стане огняр, стъпка, която се надяваше да го доведе до длъжност машинист. Тъкмо бяха приключили смяна и седнали на чаша кафе, преди да се приберат по домовете си, когато Абнър насочи револвера си към главите им и ги принуди да се качат в кабината на машината, която теглеше луксозния вагон на Кромуел.
Абнър седеше на покрива на тендера над кабината, за да може да подканва Хънт и Кар да карат на пълна мощ локомотива „Пасифик“ по трасето към езеро Флетхед. Черните буреносни облаци над Скалистите планини на изток задържаха вниманието му.
— Май се надига буря – извика на Кар.
— Чинук, както го гледам – ревна в отговор Кар през рамо, докато нариваше въглища в пещта.
— Какво е чинук? – попита Абнър.
— Бурен вятър, който бушува от Скалистите планини. Температурите може да се вдигнат до 40 градуса за час, а ветровете могат да задухат до 160 километра в час и да издухат вагоните от релсите.
— Колко остава, докато удари тук?
— Може би час – отвърна Кар. – Някъде по времето, когато ще стигнем фериботния кей при Уудс Бей. Щом пристигнем, ще трябва да изчакате да мине бурята. Фериботът няма да плава по време на чинук.
— Защо не? – попита Абнър намръщено.
— При ветрове от 160 км/ч езерото побеснява. Вятърът вдига вълни до шест метра. Влаковият ферибот не е построен за такова вълнение. Няма начин екипажът да тръгне по езерото при чинук.
— Телеграфирахме фериботът да ни чака – заяви Абнър. – Вятър или не, преминаваме.
* * *
Отзад, в двореца на колела на Кромуел, Маргарет се беше унесла в лек сън от шампанското, докато брат й седеше отпуснат и разлистваше вестник, който бе взел в Бригъм сити, докато Абнър похити влаковия екип. Повечето новини бяха за земетресението в Сан Франциско. Прочете, че пожарите най-сетне са потушени и се зачуди дали имението му на Ноб Хил и банковата сграда са оцелели.
Вдигна глава, чул някакъв странен звук, различен от тракането на стоманените колела по железопътните релси. Беше смътен и далечен. Вцепени се, щом разпозна локомотивната свирка. Знаеше със сигурност, че го гонят.
— Бел! – избухва Кромуел побеснял.
Стресната от гласа му, Маргарет се събуди рязко и скочи на крака.
— За какво извика?
— Бел! – сопна се Кромуел. – Преследвал ни е от Сан Франциско.
— Какво говориш?
— Чуй – заповяда й той. – Чуй.
И тогава го чу: звука от парна локомотивна свирка, който не можеше да се сбърка с нищо. Едва доловим, но беше там, зад тях.
Маргарет притича към прозореца и се загледа по коловоза. Гледката все едно, че я удари с юмрук в стомаха. Зад един завой над ветровала от малки дървета се вдигаше струя черен дим.
— Трябва да кажем на Абнър! – изкрещя тя.
Кромуел я бе изпреварил и се качи по стълбата към капака на покрива на вагона. Избута капака, изправи се над покрива и стреля с револвера си, за да привлече вниманието на Абнър над грохота на локомотива. Абнър чу и забърза назад по тендера, докато застана едва на три и половина метра от Кромуел.
— Зад нас идва влак – извика му Кромуел.
Абнър разтвори крака, укрепи се на люшкащия се тендер и се загледа над покрива на вагона. Връхлитащият влак вече бе излязъл от завоя и се виждаше в далечината. Като че ли беше само локомотивът с въглевоза му, без да тегли вагони. Приближаваше се бързо, както ясно се разбираше от дима, който бълваше от комина и се сплескваше надолу от насрещния вятър.
Двата влака вече ясно се виждаха един от друг, а фериботният кей при Уудс Бей на езерото Флетхед беше едва на 30 километра напред.