~47~
„Аделин“ беше като идващ отзад породист бик, изскочил от последния завой и връхлитащ устремен към челото на бягащото стадо. Буталните й пръти се сливаха като в мъгла и пердашеха масивните задвижващи колела на релсите. Никой локомотив не беше работил някога по-мощно. От депото на Оукланд до дивата пустош на Монтана беше покрила повече разстояние и по-бързо, от който и да е локомотив в историята. Никой не засече скоростите й, но никой в кабината или тези, които я бяха видели да профучава, не се усъмни, че е надвишила 145 км/ч по правите и равни отсечки на трасето.
Йонгевард беше издърпал лоста на дросела до края, тласкайки „Аделин“ по релси, които изобщо не бяха предназначени за такива скорости. Двамата машинисти седяха в кабинните седалки, приковали погледите си в композицията напред. Бел и Лонг гребяха с лопатите, докато Ший методично подравняваше огъня, за да гори равномерно за максимално количество топлина.
Пухтенето на отработената пара се сля в непрекъснат съсък, а димът изригваше от комина на все по-нарастващ черен облак. Бел спираше от време на време работата си, за да погледне към влака напред, който с всяка изтекла минута ставаше все по-голям. Този път нямаше опит да се промъкне тайно до Кромуел. Дръпна въжето и дългият писък на свирката се вряза в шума на вятъра, задухал над езерото. Устните му се стегнаха в усмивка. Надяваше се Кромуел да се е досетил, че точно той връхлита след него, за да го спипа за гърлото.
Бел се обърна, погледна към небето и видя, че се е променило от синьо море в сива пелена от вятъра чинук, заревал от Скалистите планини на изток. Големи вихрушки от прах, листа и клони изригваха като житна слама от вършачка. За по-малко от двайсет минути мъртвешки спокойната вода на езерото Флетхед се беше превърнала в кипяща маса.
След това изведнъж Йонгевард и Лофгрен извикаха:
— Кола на линията!
Всички зяпнаха в коловоза напред.
Фермер с талига, натоварена със сено и теглена от два коня, бе излязъл на път, който пресичаше релсите. Трябваше да е чул локомотивната свирка, помисли Бел, но зле беше преценил скоростта на влака и бе повярвал, че има достатъчно време да прекоси линията. Йонгевард издърпа спирачния лост „Джонсън“ да забави задвижващите колела докато спрат и завъртя назад, за да убие скоростта на локомотива.
Когато фермерът разбра, че желязното чудовище е само на сто метра разстояние, шибна конете в панически опит да ги изкара от пътя на връхлитащата смърт. Но вече беше много късно.
„Аделин“ се вряза в колата сред взрив от сено, дървени талпи, парчетии и натрошени колела. Мъжете в кабината инстинктивно се снишиха зад укритието на котела, докато парчетиите изтрещяха по страните на машината и изхвърчаха над покрива към тендера.
Като по чудо конете бяха скочили напред и се отърваха, без да пострадат. Бел и другите не успяха да видят каква е съдбата на фермера. Щом Йонгевард успя да спре „Аделин“ на стотина метра напред по коловоза. Бел и екипът скочиха от кабината и затичаха назад към прелеза.
Всички въздъхнаха с огромно облекчение, щом намериха фермера паднал няма и на метър и половина от релсите с невредими ръце и крака. Беше се вдигнал до седнало положение и оглеждате наоколо слисан отломките от разбитата си кола.
— Ранен ли сте? – попита с тревога Бел.
Фермерът огледа ръцете и краката си, и опипа надигащата се цицина на главата си.
— Няколко синини и отока – измърмори той. – Но чудо на чудесата, все още съм си цял, слава тебе Господи.
— Конете ти също оцеляха.
Ший и Лонг му помогнаха да се изправи. Отведоха го при конете, които сякаш бяха забравили близкия си допир със смъртта и кротко пасяха трева край пътя. Зарадва се, като видя животните си здрави и читави, но се ядоса, че колата му е пръсната на сто парчета наоколо.
Бел го разбран му подаде визитка на Ван Дорн.
— Свържете се с детективската ми агенция – обясни му. – Ще ви компенсират за загубата на колата.
— Няма ли да е железницата? – попита объркан фермерът.
— Не беше по вина на железницата. Дълга история, ще прочетете във вестниците.
Бел се обърна и се загледа обезсърчен по линията със смаляващия се дим от локомотива на Кромуел. Отказваше да повярва, че се е провалил толкова близо до целта си. Но не всичко бе загубено. Йонгевард вече връщаше „Аделин“, за да вземе него и екипа.
Видял, че фермерът може сам да се погрижи за себе си, Йонгевард изрева на Бел:
— Скачайте горе. Имаме време да ги догоним.
Бел, Лофгрен и огнярите едва се бяха качили в кабината, когато Йонгевард отново подкара „Аделин“ в бясна гонитба след влака на бандита. Вятърът чинук вече бе връхлетял над тях. Вдигаше прах и листа като пяна на гребена на връхлитаща към плажа вълна. Видимостта се смали на по-малко от двеста метра.