Йонгевард вече не можеше да наднича отстрани на кабината, присвитите му очи щяха да се напълнят с прах. Вместо това се загледа през предното стъкло и нямаше друг избор, освен да свали скоростта на „Аделин“ от 120 на 70 километра в час.
Видя семафор край коловоза с флага в хоризонтално положение, сигнал за локомотива да спре, но го пренебрегна. След това се появи знак, че наближава външната граница на градчето Уудс Бей. След като не знаеше колко точно е разстоянието до фериботния кей, забави още, докато „Аделин“ запълзя на 40 км/ч.
Йонгевард се обърна към Бел.
— Съжалявам за забавянето, но не мога да видя дали градските кейове са на 500 метра или на 9 километра напред. Трябваше да намаля скоростта, за да не се натресем във вагона на бандита или в платформи с дървени трупи, оставени на главния коловоз.
— Колко време смяташ, че изгубихме? – попита Бел.
— Дванайсет минути според часовника ми.
— Ще ги хванем – каза Бел със сдържана увереност. – Едва ли фериботният екипаж ще рискува да прекоси езерото в такова време.
Беше прав, че фериботът обикновено не плавате в бурна вода. Но беше подценил Кромуел. Бандитът касапин и сестра му не бяха стигнали толкова далече, за да се предадат смирено.
Кромуел и Маргарет нямаше да бъдат спрени. Влакът им вече пълзеше по кея към ферибота.
~48~
Железопътният ферибот чакаше до кея, когато влакът на Кромуел пристигна. Локомотивът бе прехвърлен на коловоза, водещ по дървения кей към ферибота. Но стигна само до там. Тричленният екипаж беше решил, че не е безопасно да опитват преминаване докато чинукът не отшуми и повърхността на езерото се успокои. Седяха в малкия камбуз, пиеха кафе, четяха вестници и не си направиха труда да станат, когато влакът на Кромуел се изтътри на борда.
Кромуел слезе от товарния си вагон и тръгна към локомотива, изгърбен срещу силния вятър. Спря и огледа вълните, които се надигаха кипнали над езерото. Напомниха му за бурно море. След това огледа лопатните колела на задвижвания с парна тяга ферибот.
На избелялата дървена табела, закована на кабината над колелата, пишеше „Калиспел“. Съдът беше стар. Боята се беше олющила и се белеше, дървената палуба бе изтъркана и прогнила. Беше преживял много години служба. Но за Кромуел изглеждаше здрав – достатъчно здрав, за да издържи на свирепия вятър и падините между усилващите се вълни. Чувстваше се сигурен, че ще може да ги превози до западната страна на езерото. Подразни го, че екипажът не се виждаше никъде.
Погледна нагоре по коловоза и остана доволен, че гонещият ги влак още го нямаше. Можеше само да се зачуди защо се бавеше. Каквато и да бе причината, нямаше време за губене. Махна на Абнър в кабината на локомотива.
— Погрижи се огнярят да захранва пещта, за да имаме пара, щом стигнем до линията на Голяма северна.
— Готово – отвърна Абнър и насочи дулото на револвера си към огняря Кар, който бе чул разговора. – Чу какво казаха. Продължавай да гребеш.
— Видя ли екипажа на ферибота? – попита Кромуел.
Абнър сви рамене.
— Никого не видях.
— Трябва да ги вдигнем и да тръгваме. Онзи локомотив може да дойде всеки момент.
— А влаковият екип? – попита Абнър. – Ако ги оставя сами, може да избягат
— Прекъсни линиите – заповяда Кромуел. – Не може да идат никъде, ако се откъснем от кея. Аз ще потърся корабния екипаж.
Абнър скочи на палубата и притича на кея. Намери носовото и кърмовото въже, привързали ферибота. Вълните връхлитаха от средата на езерото и подхвърляха съда напред-назад към буферите срещу лопатното колело на левия борд. Изчака, докато съдът се отлепи от кея и въжетата се изпънат. Когато водата се отдръпна, въжетата се отпуснаха и Абнър ги издърпа от кнехтовете и ги хвърли през перилата на „Калиспел“. Пъргав като котка скочи обратно палубата и се върна в кабината на локомотива.
Кромуел се качи по стълбата до кабината на щурвала и остана доволен, че се е скрил вътре от виещия вятър. Завари я празна и заслиза по стълбището към камбуза, където намери екипажа. Седяха и разлистваха вестниците равнодушно. Вдигнаха глави, щом слезе по стъпалата, но не издадоха особено любопитство.
— Вие ли сте господин Кромуел? – попита едър червендалест мъж с голяма брада и червено карирано палто на дървосекач.
— Да, аз съм Кромуел.