— Чухме, че влакът ви се качи на борда. Аз съм капитан Джак Бос, на вашите услуги.
Надменното държане на Бос, който остана седнал, ядоса Кромуел.
— Изключително важно е да тръгнете веднага.
Бос поклати глава.
— Няма да стане. Езерото е побесняло. Най-добре е да изчакаме докато бурята отмине.
Спокойно, все едно, че палеше пура, Кромуел извади трийсет и осемкалибровия си колт от джоба на палтото си и застреля един от екипажа в челото. Изненадата беше толкова пълна, че морякът се смъкна в стола си и зяпна все едно, че продължаваше да чете вестника.
— Боже мили! – изпъшка Бос със замръзнало от ужас лице.
Кромуел насочи пистолета си към лицето на другия моряк, който затрепери неудържимо.
— Ще подкарате този съд моментално или този също си отива.
— Вие сте луд – ахна Бос.
–Слугата ми вече откачи въжетата. Съветвам ви да не губите повече време с възражения.
Бос погледна мъртвия си моряк и бавно като замаян се вдигна на крака. Изгледа Кромуел със смесица от отвращение и гняв.
— По-добре ни застреляй всички – отрони бавно. – Всички ще умрем, преди да стигнем до другия бряг.
— Ще трябва да поемете риска – отвърна Кромуел твърдо и с жлъч.
Бос се обърна към моряка си, Марк Реган.
— Ще трябва да подкараш машината сам.
Реган, младеж, няма и на седемнайсет години, кимна пребледнял.
— Ще се справя.
— Тогава нагнети котела и докарай достатъчно пара да вдигнем добра скорост.
Младежът бързо напусна камбуза и се спусна по стълбата към машинното. Бос, следван плътно от Кромуел, се качи в кабината на щурвала.
Кромуел го погледна в очите.
— Не си и помисляй да нарушиш заповедта ми, капитане, иначе морякът ти в машинното е мъртъв. Ще убия и теб без никакви задръжки, ако не ме докараш до линията на другия бряг.
— Мръсна измет – измърмори Бос с изкривено от гняв лице.
Кромуел се изсмя и го погледна с убийствена студенина. След това се обърна и напусна кабината на щурвала.
Докато се връщаше към луксозния си вагон чу пронизителния вой на локомотивна свирка. Прозвуча сякаш идваше от не повече от няколкостотин метра. След това ушите му доловиха съсъка на пара и тракането на локомотивни колела. Въпреки вихрушката от прах и смет, вдигната от чинука, видя изникналата в сумрака огромна машина.
Твърде късно, помисли си Кромуел самодоволно. „Калиспел“ вече се беше отделил на пет стъпки от края на кея. Никой и нищо не можеше вече да го спре. Усмихна се на себе си, продължи към товарния вагон и се качи вътре.
* * *
Йонгевард спря със скърцане „Аделин“ едва на девет метра от края на линията. Преди още големите задвижващи колела да спрат, Бел скочи от кабината и затича към края на кея. Железопътният ферибот вече се отлепяше от пилоните навътре в езерото и лопатните колела започваха да се въртят. Зевът се бе разширил до два и половина метра, когато Бел стигна до ръба.
Не се поколеба, не обмисли, нито анализира действията си, не забави бяга си. Изглеждаше непреодолимо далече, но без миг прекъсване скочи от кея. Съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да може да се приземи на крака, пресегна се и сграбчи перилото с ръце, а тялото му пропадна и се люшна като махало срещу корпуса на ферибота. На косъм успя да се задържи и да не падне във водата, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. Задържа се в мъртва хватка за перилото докато върне дъха си, но болката в гърдите му не заглъхна. Бавно, убийствено мъчително се издърпа през перилото на палубата до товарния вагон на Кромуел.
Бел опипа леко с пръсти гърдите си и разбра, ме е пукнал едно или две ребра. Стисна зъби да надмогне болката, надигна се с усилие и се вкопчи в една от стъпенките на стълбата, водеща към покрива на вагона, за да се укрепи от подскачането и люшкането на кораба, заорал напред в пастта на чинука. Докато „Калиспел“ навлизаше в средата на езерото, понесените от вятъра вълни заливаха носа и ниската палуба с коловозите и се завихряха около колелата на локомотива. Ужасните ветрове вдигнаха температурата на въздуха до невероятните за сезона двайсет градуса.
Бел отхвърли всякаква мисъл за предпазливост. Отвори рязко товарната врата на вагона и се претърколи на пода. Изпъшка от болката в гърдите, стиснал здраво четирийсет и осемкалибровия колт в ръката си. Изненадата беше неговото предимство. Кромуел не изпадна в тревога, повярвал, че във вагона влиза Абнър. Твърде много бе закъснял, когато видя най-опасния си враг.
— Здрасти, Джейкъб – каза Бел със сърдечна усмивка. – Липсвах ли ти?
Последваха няколко мига стъписано мълчание.
Бел се вдигна на колене, а след това и на крака, като задържа колта прицелен в сърцето на Кромуел и затвори вратата на вагона, за да спре порива на вятъра, който блъскаше стария ферибот. Огледа набързо вътрешността на вагона.