Бел наблюдаваше с мрачно страхопочитание как товарният вагон изригна над водната повърхност и продължи нагоре, преди кранът бавно да го люшне над баржата. С ловко превключване на лостовете, кранистът внимателно сниши вагона, докато се отпусна на палубата зад локомотива и тендера.
Загледан във влака Бел усети, че му е трудно да си представи как бе изглеждал преди толкова много години. Приближи се до вагона и изтри лепкавата езерна тиня и растителност от серийния номер, едва видим под капещата кал. Цифрите 16455 се откроиха ясно.
След това погледна към товарната врата. Все още беше отворена, както при падането му през нея преди толкова време. Вътре беше тъмно, тъй като слънчевата светлина бе затулена от облаците. В ума му нахлуха спомени за онзи съдбовен ден, когато влакът се затъркаля по ферибота и се гмурна към дъното на езерото. Това, което предстоеше да види вътре, го плашеше.
Кауфман се приближи със стълбата, с която бяха влезли в локомотивната кабина и я опря на ръба на отворената врата на вагона.
— След вас, господин Бел.
Бел кимна мълчаливо и бавно се качи по стълбата, докато застана на прага на багажния вагон. Загледа се в тъмното и се заслуша в капещата през процепите на дъсчения под вода. Едва потисна трепета си. Влагата и тинята воняха сякаш на смърт, стара, зла и безкрайно ужасна.
Пищните някога мебели и украса на луксозния вагон сега приличаха на нещо извадено от кошмар. Плюшеният килим на пода беше покрит с утайка, разкрасена с дълги и тънки стръкове езерна трева. Изящно резбованият бар, кожените креела и канапе, лампите „Тифани“ на тавана, дори картините на стените изглеждаха гротескно под покрилата ги кафява слуз и водорасли. Малки риби, неуспели да се измъкнат, докато вагонът излизаше от водата, пляскаха по пода.
Отлагайки сякаш неизбежното, Бел зашляпа през калта и намери петте кожени сандъка покрай едната стена, където помнеше, че ги бе видял през 1906 г. Извади сгъваем нож от джоба си и разпра ръждясалите, почти замръзнали ключалки на първия сандък. Вдигна капака и видя, че вътре почти не беше проникнала тиня. Вдигна внимателно един от вързопите. Хартиените банкноти бяха прогизнали, но пазеха формата и плътността си. Печатът на златните сертификати все още изглеждаше ясен и добре оформен.
Кауфман бе заставал до него и гледаше със страхопочитание пачките банкноти, натъпкани в сандъка.
— Колко предполагате, че има вътре?
Бел затвори капака и посочи към другите четири сандъка.
— Наслуки? Може би четири или пет милиона.
— Какво ще стане с тях? – попита Кауфман с блясък в очите.
— Връщат се в банката, чиито вложители бяха ограбени.
— По-добре екипажът ми да не разбере за това – каза Кауфман сериозно. – Току-виж им хрумнало, че щом са го извадили, е тяхно.
Бел се усмихна
— Сигурен съм, че банковите комисионери в Сан Франциско ще бъдат изключително щедри с възнаграждението за вас и екипажа ви.
Кауфман остана доволен. Погледът му се плъзна из вагона.
— Трябва да е било луксозен палат на колела, преди да потъне. Не бях виждал досега товарен вагон, устроен като частен вагон „Пулман”.
— Никакви разходи не бяха спестени – отвърна Бел, мярнал с очи няколко бутилки отбрано шампанско и скъпо бренди, пръснати в тинята на пода.
Лицето на Кауфман помръкна и той кимна към две безформени купчини, изпъкнали над пода.
— Тези ли са двамата, които търсехте?
Бел кимна сдържано.
— Джейкъб Кромуел, скандалният Бандит касапин и сестра му Маргарет
— Бандита касапин. – Кауфман повтори името със страхопочитание. – Винаги съм мислил, че е изчезнал.
— Легенда, поддържана през годините, защото парите така и не бяха възстановени.
Адипозната тъкан, съхранявала някога тлъстината на Кромуел, се беше разкъсала и тялото му, като труповете в кабината на локомотива, беше станало като восък от осапуняването. Прословутият убиец изобщо не приличаше на онова, което бе като живо човешко същество. Все едно, че се беше стопил в неразличима буца от кафяв желатин. Тялото му беше извито, сякаш бе умрял гърчейки се от ужас, когато тоновете вода бяха нахлупи във вагона, последвал локомотива към дъното на езерото. Бел не се заблуди. Кромуел можеше да се е борил да оживее, но никога нямаше да се поддаде на ужаса. Не изглеждаше вече застрашителна фигура. Господството му с грабежите и убийствата беше приключило преди четирийсет и четири години под студените води на Флетхед
Нагази през тинята и спря до тялото на Маргарет. Лъскавата и коса се бе разпиляла в калта, оплетена със стръкове подводна тръстика. Красивото някога лице приличаше на скулптура, останала недовършена от ваятеля. Бел неволно си спомни за красотата и жизнеността й в нощта, когато се срещнаха в асансьора на хотел „Браун Палас“.