Отдръпна се от бюрото на мисис Мърфи и се загледа навън през прозореца над покривите на града, когато Аликзандър влезе в антрето. Приличаше повече на счетоводител на погребален салон, отколкото на главен следовател, разкрил много престъпления и отвел провинилите се пред съда. Беше нисък, главата му едва стигаше до раменете на Бел. Носеше палто, което изглеждаше твърде голямо за него, а панталоните му бяха провиснали. Високата яка на ризата му бе протрита и изпъстрена с петна от пот. Главата му беше почти без коса, освен около слепоочията и на тила. Веждите му бяха подстригани изрядно като косата. Върху носа му беше капнало пенене, зад което надничаха тъжните сиво-зелени очи.
Аликзандър подаде ръка и устните му се разтвориха в усмивка, напълно лишена от веселие.
— Г-н Бел за мен е чест да се запозная с най-добрия агент на Ван Дорн.
Бел подмина комплимента, в който нямаше и намек за топлота.
— Честта да се запозная с вас е моя – отвърна той сдържано. Беше явно, че Аликзандър просто го смята за натрапник в личната му територия.
— Моля, елате отзад. Преди да ви покажа новия ви кабинет, ще трябва да поговорим.
Аликзандър се обърна рязко и мина с вдървена походка през врата към вътрешните кабинети. Мисис Мърфи стоеше отстрани, мило усмихната, докато двамата влизаха.
Кабинетът на Аликзандър беше разположен в единствения ъгъл с панорамна гледка към планините. Другите кабинети бяха малки и без прозорци. Бел забеляза, че също така са и без врати, с което не предлагаха почти никаква интимност. Владението на началника беше обзаведено с канапета с телешка кожа и столове. Масивното му бюро беше пищно резбовано и без никакви документи отгоре. Колкото и неугледно да бе облеклото на Аликзандър, човекът явно беше особено придирчив в работните си навици.
Настани се зад бюрото си в стол с висок гръб и махна с ръка на Бел да седне в твърд дървен стол в отсрещния край. Единственото, което липсваше за пълното унижение, помисли си детективът, беше подиум под работното място на Аликзандър, за да може да гледа отвисоко служителите и гостите си като малко олимпийско божество.
— Не, благодаря – отвърна сдържано Бел. – След два дни седене във влак, бих предпочел нещо по-меко. – При тези думи се отпусна на едно от канапетата.
— Както желаете – отвърна Аликзандър, не особено доволен от високомерното поведение на новодошлия.
— Не бяхте тук, когато работих по един случай преди три години – отбеляза Бел.
— Не, дойдох шест месеца по-късно, когато бях повишен от офиса ни в Сиатъл.
— Г-н Ван Дорн се изказа много ласкаво за вас – излъга детективът. Ван Дорн изобщо не беше му споменавал за него.
Аликзандър сплете ръце и се подпря на празното си, голо като пустиня бюро.
— Вярвам, че ви е уведомил за убиеца и операциите му.
— Не в разговор. – Бел замълча и вдигна кожената чанта. – Но ми даде няколко доклада, които прегледах, докато пътувах във влака. Мога да разбера защо престъпникът, отговорен за обирите и убийствата, е толкова труден за залавяне. Планира криминалните си акции изключително грижливо и техниките му изглеждат безукорни.
— Достатъчно причини да се измъква.
— След като разучих материалите съм убеден, че фетишизмът му към детайлите ще се окаже неговият провал – каза замислено Бел.
Аликзандър го изгледи подозрително.
— Какво, ако позволите да попитам, ви доведе до това заключение?
— Работите му са прекалено съвършени, прекалено точно разчетени. Една малка грешка може да се окаже последната му.
— Надявам се да имаме много близки отношения – каза Аликзандър с едва прикрита неприязън.
— Съгласен съм – отвърна Бел. – Ван Дорн каза, че мога да взема Арт Къртис и Глен Ървайн в екипа си, стига да нямате нищо против.
— Никакъв проблем. Не бих тръгнал против желанията на господин Ван Дорн. Освен това те ми казаха, че са работили с вас преди няколко години.
— Да, смятам ги за отдадени на работата си агенти. – Бел се изправи. – Мога ли да видя кабинета си?
— Разбира се.
Аликзандър излезе иззад бюрото си и пристъпи навън в коридора.
Бел видя, че всички кабинети бяха доста малки и съвсем скромни. Обзавеждането беше оскъдно, без никакви картини на стените. Единственият друг присъстващ агент бе в кабинета си. Бел не го познаваше, а и Аликзандър не си направи труда да го представи.
Преди Аликзандър да е успял да посочи едно от килерчетата – кабинети, Бел попита невинно:
— Имате ли конферентна зала?
Аликзандър кимна.
— Да, по коридора срещу кабинетите.
Спря, отвори една врата и се отдръпна, за да го пусне да влезе.