Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.
Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад едва висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът – украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.
— Моля да ме извините – заговори му с приятелска усмивка, – но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?
Служителят изправи рамене и го погледна високомерно.
— Съжалявам, сър, но не гледаме с добро око на даването на информация за гостите си. Освен това не мога да помня всеки, който идва на бала.
Бел му подаде десетдоларов златен сертификат.
— Това дали ще раздвижи паметта ви?
Без повече обяснения, управителят вдигна тънка кожена книга и очите му пробягаха по записите.
— Самотата дама на масата е мис Роуз Мантека, много богата лейди от Лос Анджелис, чиято фамилия притежава огромно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа.
Бел го потупа по рамото.
— Благодарен съм.
Управителят се усмихна широко:
— Желая ви късмет.
Оркестър свиреше потпури от рагтайм и модерни танцови мелодии. Двойки танцуваха под ритъма на песен, наричана „Би ли дошла у дома”.
Агентът се приближи зад Роуз Мантека и прошепна в ухото й:
— Бихте ли приели, моля, да танцувате с мен, мис Мантека?
Жената се извърна от масата и вдигна глава. Златистокафяви очи се взряха в чифт хипнотизиращи виолетови очи. Беше спокойна, помисли Бел, но внезапната му поява във вечерно облекло напълно я стъписа. Сведе поглед и бързо се овладя, но не преди лицето й да се изчерви.
— Простете, господин Бел. Не ви очаквах тъй скоро.
— Тъй скоро ли? – Що за странни думи, зачуди си той.
Тя се извини на хората на масата и стана. Детективът я хвана нежно под ръка и я поведе към дансинга. Пъхна ръка около тънкия й кръст, взе дланта й и бързо влезе в ритъма на музиката.
— Много добър танцьор сте – отбеляза тя, след като партньорът й я завъртя по лъскавия паркет на дансинга.
— Идва от всички онези години, когато майка ми ме принуждаваше да взимам уроци, за да мога да впечатля дебютантките в обществото на града ни.
— Също тъй сте облечен много добре за детектив.
— Отраснах в град, където богатите мъже живееха в смокингите си.
— Би трябвало да е Бостън, нали?
За първи път от години следователска дейност Бел се затрудни, но бързо се овладя.
— А вие сте от Лос Анджелис.
Беше добра, прецени той. Не мигна.
— Добре сте осведомен – отвърна тя, неспособна да проумее очите му.
— Не толкова добре като вас. Какъв е интересът ви? Откъде знаете толкова много за мен? Всъщност, би трябвало да попитам: защо?
— Бях останала с впечатлението, че обичате да разрешавате загадки. – Опитваше се старателно да гледа покрай него над високото му рамо, но тези невероятни очи я привличаха непрекъснато. Това беше тръпка, вълнение, каквото не бе предвиждала.
Снимките, които й бяха показали, нямаха нищо общо с впечатлението, което партньорът й внушаваше лице в лице. Беше далеч по-привлекателен, отколкото си бе представяла. Също тъй се оказваше високо интелигентен. Това обаче бе очаквала и можеше да разбере защо е толкова прочут с интуицията си. Сякаш той я дебнеше, докато го дебнеше тя.
Музиката свърши и двамата останаха на дансинга в очакване да започне следващият музикален аранжимент. Той леко се отдръпна и очите му пробягаха по нея от обувките до прелестно стилизираната й коса.
— Вие сте много чаровна дама. Какво предизвика интереса ви към мен?
— Вие сте привлекателен мъж. Исках да ви опозная по-добре.
— Знаехте името ми и произхода ми, преди да се срещнем в асансьора. Срещата ни очевидно беше преднамерена.
Преди да успее да отговори, оркестърът засвири „В сянката на старото ябълково дърво” и Бел я поведе по дансинга в ритъма на фокстрота. Държеше я до себе си и стисна силно дланта й в своята. Кръстът й бе тънък и още по-смален от корсета. Темето й стигаше до брадичката му. За миг бе изкусен да притисне устни в нейните, но бързо се овладя. Не беше нито моментът, нито мястото за това. Нито мислеше за романтичка авантюра. Тази дама го шпионираше. Беше факт. Умът му се опитваше да формулира мотив. Какъв интерес към него можеше да има една напълно непозната? Единствените възможности, за които можеше да се досети, бяха, че е наета от някой от многото престъпници, които бе пратил зад решетките, застрелял или качил на бесилката. Роднина или приятелка, търсеща отмъщение? Не се вписваше в представата му за лице, свързано с изметта, която беше залавял през последните десет години.