Бел изви дясната си ръка на дръжката на дросела и завъртя на по-малко от половин оборот. Състезателният мотоциклет скочи внезапно напред, тласнат от едноскоростния си двигател, и скоро вече летеше надолу по Бродуей покрай конските впрягове и случайни автомобили със скорост 48 км/ч.
Мотоциклетът нямаше фар, но едрият полумесец огряваше небето, а улиците бяха осветени с електрически лампи, осигуряващи достатъчно осветление, за да види купчините конски тор и да ги избегне.
След около две мили спря пол една улична лампа и огледа картата. Доволен, че е тръгнал във вярната посока, продължи докато стигна Спиър авеню, преди да завие на запад – Още две мили и кънтри клуб „Денвър” изникна пред погледа му.
Голямото островърхо здание бе лумнало от светлини, които се изливаха от многобройните грамадни квадратни прозорци, обкръжили сградата. Алеята пред главния вход бе претъпкана със спрени карети и автомобили, чиито кочияши и шофьори стояха на групи, разговаряха и пушеха. Виждаха се двама мъже в бели фракове и вратовръзки, които проверяваха поканите на влизащите.
Бел беше сигурен, че ще привлече твърде много внимание, ако продължи на мотоциклета си до самия вход. А без покана имаше малък шанс да проникне вътре с блъф, макар да беше облечен подходящо за повода. Под рехавата светлина на лунния сърп завъртя ръчките и продължи в нощта по игрището за голф. Стоеше настрана от зелените площи и пясъчни ями, после зави в широк кръг и подходи към складовата барака зад главната сграда до първото дърво. В бараката беше пусто и тъмно.
Изключи запалването и паркира в храстите до нея. Вдигна мотоциклета на стойката, свали лененото палто и го метна върху ръчките. После смъкна гетите, шапката и очилата. Приглади назад русата си коса, излезе на светло и закрачи по пътеката, водеща от складовата барака към внушителната сграда на клуба. Цялата зона беше огряна от бляскави електрически светлини през прозорците и високи лампи покрай тесен път, изпъващ се от улицата до задната страна на кънтри клуба. Под широкото стълбище, което се издигаше до задния вход, стояха няколко товарни платформи. Доставчици в сини униформи с военна кройка пренасяха подноси с блюда и прибори от платформите в кухнята. По стъпалата Бел мина между двама от носачите и нахлу в кухнята все едно, че беше негова собствена. Никой от сервитьорите, които хвърчаха навътре-навън през вратите на трапезарията или оберкелнерите, не му обърнаха и най-малко внимание. За тях високия мъж в смокинга беше просто един от властващите управители на кънтри клуба. И да беше имал някакъв проблем с влизането в трапезарията, за щастие го бе преодолял. Просто бутна една от люлеещите се врати на кухнята и се смеси с тълпата изискани клубни членове крачейки между масите търсейки Роуз Мантека
Само след две минути оглед по масите и я засече на дансинга.
Бел се вцепени.
Роуз Мантека танцуваше с Никълъс Аликзандър.
Хрумна му мимоходом да се наслади на израженията на лицата им, когато се приближи и ги помоли да прекъснат. Но дискретността беше по-разумен избор от егоизма. Видял беше повече, отколкото бе очаквал. Вече знаеше самоличността на шпионката. Но Бел беше сигурен, че Аликзандър не е платен агент на Бандита касапин и душещата му женска. Беше просто един глупак и удобен параван. Беше доволен, че не го забелязаха.
Бел заметна кърпа на ръката си и вдигна каничка с кафе все едно, че ще сервира на маса. Така можеше да държи каничката пред лицето си в случай, че Роуз или Аликзандър погледнат към него. Музиката спря и той ги проследи с очи, докато се връщаха на масата си. Седяха заедно, с Аликзандър между Роуз и по-стара дама с провиснала двойна гуша, за която Бел реши, че трябва да е съпругата на агента. Дори нищо друго да не доказваше, ставаше ясно, че не са се срещнали случайно за танц. Седнали заедно означаваше, че масата им е резервирана предварително. Не бяха непознати.
Бел се загледа открито в Роуз. Носеше червена копринена рокля, почти сливаща се с огнено рижата й коса. Тази нощ беше съчетание от кок на тила и къдрици, спускащи се по скулите и отпред по лицето й. Гърдите й бяха стегнати в копринената ивица на деколтето на корсажа и издути на две бели хълмчета. Беше красива жена от глава до пети.
Устните й бяха разтворени в прелестен смях и златистокафявите й очи искряха от веселие. Дланта й падаше на ръката на Аликзандър и издаваше на Бел колко обича да дава воля на плътското в себе си. Обкръжаваше я усещане за възбуда, което бе заразително за другите на масата. Беше изкусителка, разкошна и пленителна, но аурата, която излъчваше, не проникна в него. Не изпита никакъв плам, никаква възбуждаща към нея. В аналитичния му ум тя бе врагът, а не обект на желание. Виждаше под прозрачното лустро на чара й хитростта и лукавството отдолу.