— Не съм толкова сигурен – измърмори тихо Джон Касейл. – Изобщо не съм толкова сигурен.
~10~
Бандитът касапин беше далече пред него, мислеше си Бел, докато влакът, на който се возеше, забави и спря на станцията в Райълит. Беше получил дълга телеграма от Ван Дорн, от която научи всичко известно дотук за касапницата в Солт Лейк. Банка в главен град като Солт Лейк беше последното място, където той или който и да е друг очакваше удар от Касапина.
Слезе от влака с кожена чанта, натъпкана с най-необходимите вещи, които носеше по време на пътуване. Пустинният зной го удари като лъх от отворена пещ, но заради липсата на влага в пустинята ризата му не подгизна от пот.
След като началникът на гарата го упъти, тръгна към службата на шерифа и затвора. Шериф Мартин Хюи беше среден на ръст мъж с разрошена посивяла коса. Вдигна глава от пачката постери с лица за издирване и се вторачи в Бел с меки маслиненокафяви очи, докато агентът на Ван Дорн влизаше в кабинета.
— Шериф Хюи, аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн”.
Хюи не се надигна от бюрото си, нито подаде ръка. Вместо това изплю парче тютюн за дъвчене в плювалника до него.
— Да, господин Бел. Казаха ми, че ще сте на влака в десет. Харесва ли ви топлия ни климат?
Бел дръпна един стол срещу Хюи, без да са му предложили, и седна.
— Предпочитам прохладния планински въздух на Денвър.
Шерифът се подсмихна леко, забелязал неудобството на посетителя.
— Ако живеете тук по-дълго, може би ще почнете да харесвате и нашия.
— Уведомих ви по жицата за разследването си – започна Бел без предисловия. – Искам да събера всичката възможна информация, която би помогнала за проследяването на Бандита касапин.
— Дано извадите повече късмет от мен. Единственото, което намерихме след убийствата, беше проклет разнебитен изоставен фургон с конски впряг, вкарани в града.
— Някой огледал ли е по-добре престъпника?
Хюи поклати глава.
— Никой изобщо не го е забелязал. Трима души дадоха различни описания. Нито едно не съвпада. Единственото, което знам, е, че хайката ми не намери никакви следи от фургон, кон или автомобил, водещи извън града.
— А железопътната линия?
Шерифът отново извъртя глава.
— Никакъв влак не беше напускал града от осем часа. Поставих хора на гарата, които претърсиха пътническите вагони преди тръгването на влака, но не намериха никой, който да изглежда подозрителен.
— А товарните вагони?
— Помощниците ми претърсиха единствения товарен влак, напуснал града същия ден. Нито те, нито машинистът, огнярят или механиците са видели някой да се крие на или около товарните вагони.
— Каква е вашата хипотеза за бандита? – попита Бел. – Как според вас се е измъкнал чисто?
Хюи замълча, докато изплюе нова тютюнева слюнка в месинговия плювалник.
— Предадох се. Боли ме да го призная, но нямам идея как успя да се измъкне от мен и помощник-шерифите ми. Честно, тази история ме вбесява. От трийсет години съм човек на закона и никой не ми се е измъквал от ръцете.
— Може да се утешите с това, че не сте единственият шериф или полицай, които го е изтървал, след като е обрал градските им банки.
— Все пак не е повод за гордост – измърмори Хюи.
— С ваше разрешение, бих искал да разпитам тримата свидетели.
— Ще си загубите времето.
— Може ли да получа имената им? – настоя Бел. – Трябва да си свърша работата.
Хюи сви рамене. Надраска три имена на гърба на една от обявите и обяснения къде може да се намерят хората, и ги връчи на Бел.
— Познавам ги всички. Добри и честни граждани са и са убедени в това, което са видели, макар и показанията им да не
съвпадат.
— Благодаря, шерифе, но работата ми е да проуча всяка следа, колкото и да е незначителна.
— Обадете ми се, ако мога да помогна нещо – предложи Хюи разгорещено.
— Ако се наложи, непременно – отвърна Бел.
* * *
По-голямата част от следващия предобед Бел прекара в издирване и разпитване на хората от списъка, даден му от шериф Хюи. Смятаха го за експерт в извличането на информация от описания на свидетели, но този път удари на камък. Никои от хората, двама мъже и една жена, не дадоха съвпадащи описания. Шериф Хюи беше прав. Преглътна поражението и се запъти обратно към хотела си, готов да се върне в Денвър.
Седеше в хотелския ресторант и ядеше ранния си обяд от агнешка яхния, когато шерифът влезе и седна на масата му.
— Мога ли да ви поръчам нещо? – попита щедро Бел.