— Не, благодаря. Дойдох да ви потърся, защото се сетих за Джаки Ръгълс.
— И кой е той?
— Едно малко момче, около десетгодишно. Баща му работи в мината, майка му е перачка. Каза, че видял някакъв странен мъж в деня на обира, но не обърнах внимание на описанието. Не е от най-умните деца в града. Предположих, че иска да впечатли другите момчета с твърденията си, че е видял бандита.
— Бих искал да го разпитам.
— Тръгнете нагоре по Трета улица до Менло. После завивате надясно. Живее във втората къща отляво – една съборетина, дето изглежда готова да рухне всеки момент като повечето къщи в този район на града.
— Задължен съм ви.
— Джаки няма да ви каже повече от другите. Вероятно дори
по-малко.
— Трябва да гледам на нещата откъм светлата им страна. Както казах, налага се да проверим всяка следа, колкото и да е дребна. Детективска агенция „Ван Дорн” иска да спипа убиеца не по-малко от вас.
— Трябва да се отбиете в универсалния магазин и да вземете малко дъвчащи бонбони – предложи шериф Хюи. – Джаки си пада по дъвчащи бонбони.
— Благодаря за съвета.
* * *
Бел намери къщата на Ръгълс точно както я описа Хюи. Цялата дървена постройка се беше килнала на една страна. Още пет сантиметра, помисли си детективът, и щеше да рухне на улицата. Тръгна към паянтовото стълбище и точно в този момент едно хлапе изхвърча от предната врата и затича към улицата.
— Ти ли си Джаки Ръгълс? – попита Бел и го спипа за ръката, преди детето да успее да профучи покрай него.
Хлапакът не изглеждаше ни най-малко уплашен.
— Кой иска да знае? – попита намръщено.
— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн”. Искам да те попитам какво видя в деня на банковия обир.
— „Ван Дорн”? – повтори Джаки с благоговение. – Известни сте, Бога ми. Детектив от „Ван Дорн” иска да говори с мен?
— Точно така – потвърди Бел и нанесе фаталния си удар: Искаш ли малко дъвчащи бонбони? – Протегна пликчето, което беше купил току-що от универсалния магазин.
— Леле! Благодаря, господине. – Без да губи време, Джаки Ръгълс бръкна в кесията и пъхна зелен бонбон в устата си. Момчето беше облечено в памучна риза, срязани над коляното панталони и изтъркани кожени обувки, за които Бел реши, че ги е наследил от някой по-голям брат. Дрехите бяха доста чисти, както се полагаше за майка перачка. Малкият беше тънък като пръчка и с опръскано с лунички хлапашко лице, увенчано с гъста и несресана къдрава кестенява коса.
— Разбрах от шериф Хюи, че си видял крадеца от банката.
Момчето отговори, без да спира да дъвче бонбона:
— Много ясно, че го видях. Бедата е, че никой не ми вярва.
— Аз ти вярвам – увери го Бел. – Кажи ми какво видя.
Джаки посегна да бръкне в пликчето за друг бонбон, но Бел
го спря.
— Целият плик е за теб, след като ми разкажеш какво знаеш.
Хлапакът се подразни, но сви рамене.
— Ами, играех бейзбол на улицата с приятелите ми, когато оня стар тип…
– Колко стар?
Джаки го изгледа.
— Някъде на твоята възраст.
Бел изобщо не смяташе трийсетте за старост, но за едно десетгодишно хлапе сигурно изглеждаше древен.
— Продължавай.
— Беше облечен като повечето миньори, които живеят тук, но носеше голяма шапка като мексиканците.
– Сомбреро.
— Май така й се викаше. И мъкнеше тежък чувал на рамото си. Като че ли беше натъпкан с нещо.
— Какво друго забеляза?
— На едната му ръка липсваше кутрето.
Бел се вцепени. Това беше първата податка за разпознаването на убиеца.
— Сигурен ли си, че му липсваше кутре?
— Колкото, че стоя тук с вас – отвърна Джаки.
— Коя ръка? – попита Бел, сдържайки усилващата се възбуда
— Лявата.
— Не се съмняваш, че беше лявата?
Джаки само кимна, докато поглеждаше жално към торбичката с бонбони.
— Като видя, че го гледам, ме изгледа сякаш беше луд.
— После какво стана?
— Трябваше да хвана летяща топка. Когато се обърнах, вече го нямаше.
Бел го потупа по главата. Ръката му почти се изгуби в море от буйна рижа коса. Усмихна му се.
— Давай, изяж ги всичките. Но на твое място щях да дъвча по-бавно, за да останат за по-дълго.
* * *
След като напусна хотел „Райълит” и преди да се качи на влака, Бел плати на телеграфиста на гарата да прати съобщение на Ван Дорн с описанието за липсващото кутре на лявата ръка на Бандита касапин. Знаеше, че Ван Дорн щеше бързо да пусне вестта до своята армия от агенти, за да следят и донасят за всеки забелязан с този малък недъг.
Вместо да поеме обратно за Денвър, на мига реши да продължи до Бисби. Може би щеше отново да извади късмет и да намери друга податка за самоличността на бандита. Отпусна се в седалката си, докато нажежената пещ на пустинята изпичаше вътрешността на вагона „Пулман”. Бел почти не го забеляза.