След още две карета през каньона от тухлени и каменни здания спря рязко и задните гуми изсвистяха, когато удари спирачки пред банка „Кромуел” на ъгъла на Маркет стрийт и Сътър.
— Е, стигнахме, братле. Вярвам, че возенето ти хареса.
— Ще се убиеш някой ден.
— Обвинявай себе си – засмя се тя. – Ти ми даде колата.
— Заменям я за моя мотоциклет.
— Забрави. – Махна весело с ръка и разпореди: – Върни се рано вкъщи и не закъснявай. Имаме среща на Барбари Коуст със семейство Грюенхайм. Ще обиколим бордеите, а после ще посетим някое скандално танцово представление.
— Нямам търпение – отвърна й саркастично той.
Слезе на тротоара и отвърза куфара. Тя забеляза как се напрегна, докато го вдигаше и разбра, че е натъпкан до пръсване с ограбените пачки от банката в Солт Лейк.
Натисна педала на газта и мерцедесът „Симплекс” с верижно задвижване профуча на пресечката и зарева нагоре по улицата, а прозорците на околните сгради задрънчаха от грохота на ауспуха.
Бандитът се обърна и се загледа с гордост във внушителното и пищно орнаментирано здание на банка „Кромуел”, с високите колони в йонийски стил и големите прозорци от цветно стъкло. Портиерът в сива униформа му отвори една от големите стъклени врати. Беше висок мъж с посивяла коса и военна стойка от трийсетте години служба в кавалерията на САЩ.
— Добро утро, господин Кромуел. Радвам се да ви видя отново след отпуската ви.
— Радвам се, че се връщам, Джордж. Как беше времето тук, докато ме нямаше?
— Също като днес, сър, слънчево и меко – Джордж погледна големия куфар. – Може ли да ви го отнеса, сър?
— Не, благодаря. Ще се оправя. Трябва ми малко гимнастика.
Малката месингова табелка при входа описваше активите на банката на двайсет и два милиона долара. Скоро щяха да са двайсет и три, каза си Кромуел. Само петдесетгодишната банка „Уелс Фарго“ имаше по-високи активи, капитал и ликвидност. Джордж отвори широко вратата и собственикът закрачи по мраморния под на банковото фоайе, покрай красиво резбованите бюра на мениджърите и гишетата на касиерите без тезгяхи, напълно открити за клиентите. Откритата касова зона беше странно нововъведение за човек, който не се доверяваше никому и ограбваше банки извън щата, за да изгради собствената си финансова империя.
Факт беше, че Джейкъб Кромуел нямаше повече нужда от допълнителния приход, които крадеше за банката си. Но предизвикателството го опияняваше. Чувстваше се неуязвим. Можеше да надхитри всеки полицейски детектив, да не говорим за агентите от детективска агенция „Ван Дорн”, и така – докато умре от старост. Знаеше от шпионската си мрежа, че са безкрайно далече от разкриването на самоличността му.
Кромуел влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Стъпи на облицования с италиански фаянс под на главния офис на галерията, която се виеше над банковото фоайе. Тръгна през великолепния комплекс от кабинети, а дебелият килим в матово бяло и кафяво приглушаваше стъпките му. Стените бяха облицовани с тиково дърво с резба, изобразяваща сцени от Запада през деветнайсети век, а колоните, които поддържаха тавана, бяха издялани като тотемни стълбове. Разкошният таван беше покрит със стенописи от ранните дни на Сан Франциско.
Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени – високи, изящни и интелигентни – и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в едни и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.
Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърква в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.
След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.
Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.
— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?
Тя се изчерви.
— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.