— Мис Морган?
Тя завъртя стола си от пишещата машина към него, но се посвени да го погледне в очите.
— Зная, че е ужасно нахално от моя страна, но приличате на дама, която обича приключенията и се зачудих дали бихте могли да зарежете всякаква предпазливост и да излезете на вечеря с мен тази вечер?
Първият й импулс беше да му откаже, но някаква забранена врата се бе открехнала и в душата й забушува битка между принципа и желанието.
— Не ми е разрешено да излизам с клиенти на банката. Освен това как да знам мога ли да се доверя на един напълно непознат?
Засмя се и се наведе към нея.
— Първо, не съм клиент на банката ви. И второ, ако не можете да се доверите на заклет детектив, тогава на кого можете? – Пресегна се и взе ръката й в своята.
Обля я ужасна вълна на притеснение щом усети, че губи битката. Последната й бариера рухна, а с нея – и цялата й сдържаност.
— Добре – чу се да казва Марион, сякаш гласът й идваше от другаде. – Свършвам работа в пет часа.
— Хубаво – отвърна той, може би малко прекалено въодушевено. – Ще ви срещна при официалния вход.
Загледа го, докато се отдалечавате към асансьора.
— Мили Боже – промълви на себе си Марион. – Трябва да съм луда, че се съгласих да вечерям с непознат.
Но докато се укоряваше, очите и бяха блеснали.
* * *
Ървайн чакаше Бел в асансьора.
— За какво беше това?
— Поканих личната секретарка на Кромуел да излезе на вечеря с мен.
— Бързо действаш – каза Ървайн с възхищение.
Бел се усмихна широко.
— Нещата някак се наместиха.
— Както те познавам, ще се обзаложа, че имаш и по-скрит мотив.
— Да кажем, че съчетавам работата с удоволствието.
— Може да си играеш с огъня – предупреди го Ървайн сериозно. – Ако се усети, че я използваш, за да ровиш в работите на Кромуел, би могло да има неприятности.
— Ще се тревожа за това като му дойде времето – отвърна Бел невъзмутимо.
На връщане към хотела Бел мислеше не за деловата част в предстоящата вечеря, а по-скоро за удоволствието.
~20~
Марион не можеше да си го обясни. Не беше изпитвала това усещане откакто едно момче, за което си мечтаеше в училище, й се беше усмихнало. Това беше всичко. Така и не се доближи до нея, нито я заговори. Сега, докато седеше на интимната маса за двама, се чувстваше замаяна като ученичка.
Бел я беше взел пред банка „Кромуел” точно в пет часа и бяха потеглили с моторно такси. Шофьорът ги закара направо от улицата в седеметажното здание, където се помещаваше най-прочутият френски ресторант в града, „Делмонико”. Влязоха в асансьор, който ги отведе до горния етаж, където управителят ги заведе в затворена интимна трапезария с голям живописен прозорец с изглед към града и залива.
За хората, който можеха да си го позволят нямаше проблеми да консумират вечеря с десет блюда, всяко от които придружено с различно вино. Бел поръча стриди „Рокфелер”, със силен сос къри, последвани от пикантен бульон, задушена есетра от Големите езера, жабешки крачета „а ла пулет” свински котлети, пилешко „Киев”, печени диви птици, варени картофи и грах със сметана.
Марион никога в живота си не беше вечеряла така обилно. Вярно, беше излизала на вечеря и вино с подходящи за брак богати мъже в града, но никой не беше се отнасял толкова щедро с нея. Беше повече от благодарна, че порциите са малки, но съжали, че не бе поразхлабила корсета си предварително.
За десерт Бел поръча „креп сюзет”, фламбирания деликатес с портокалов аромат. Когато сервитьорът застана до масата и с опитен жест сипа с лъжица пламтящата смес върху палачинките, Марион вдигна глава, за да погледне Бел право в очите.
— Може ли да ви задам един въпрос, господин Бел?
Усмивката му беше подкупваща.
— Вярвам, че вече се познаваме достатъчно добре, за да ме наричате Айзък.
— Бих предпочела господин Бел, ако нямате нищо против – отвърна тя с полагащата се вежливост.
Усмивката се задържа.
— Моля.
— Как можете да си позволите всичко това с детективска заплата?
Той се засмя.
— Ще повярвате ли, че съм пестил цял месец, само за да ви впечатля?
— Нито за миг – отвърна тя сдържано.
— „Кромуел” ли е най-голямата банка в Сан Франциско?
Въпросът, с който посрещна отговора й, я изненада.
— Не, има други две, които са по-големи, включително „Уелс Фарго”. Защо питате?
— Семейството ми притежава най-голямата банка в Ню Ингланд.
Опита се да го възприеме, но не успя.
— Ще се обидите ли ако кажа, че не ви вярвам?
— Питайте шефа си. Той ще го потвърди.