— Успял ли е?
Кромуел кимна.
— С бандата си се е измъкнал с над двайсет хиляди долара.
— Предполагам, че си мислиш, щом той е могъл да го направи, ти също би могъл.
— Касиди е направил аматьорски удар и е избягал на коне – отвърна Кромуел надуто. – Моите методи са по-научни.
— Щом Телърайд е в затворен каньон, има само един вход и един изход. Една хайка ще има достатъчно време да спре влак и да претърси вагоните.
— Бездруго не мога да използвам вагона си. Ще трябва да го оставя.
— Не разбирам.
— Железницата, която влиза и излиза от Телърайд, е „Рио Гранде Юг”. Коловозът е тесен, релсите са прекалено тесни за моя вагон „Южен Пасифик”. Ще трябва просто да намеря друго средство да напусна града, без заплаха от залавяне.
Маргарет отново прегледа статията.
— Нямам добро предчувствие за това.
— Не се занимавам с предчувствия. Работя с твърди факти и го отигравам безопасно, като отчитам всички възможни случайности, колкото и да са малки.
Тя го загледа над масата, докато отпиваше от новата чаша кафе
— Ще ти трябва помощ с тази работа.
Погледна я над чашата си.
— Какво имаш предвид?
— Ще дойда с теб.
— А малката ти разходка до Джуно, Аляска?
— Просто ще я отложа.
Кромуел помисли няколко секунди.
— Нс мога да те изложа на риск.
— Не си се провалял досега – напомни му тя. – Но този път може би ще ти трябвам.
Той помълча. После се усмихна.
— Вярвам, че щеше да дойдеш дори да ти го забраня.
Тя се засмя.
— Някога да съм се огъвала пред настояванията ти?
— Не си, още докато бяхме деца – припомни си той. – Макар и с две години по-малка, така и не можех да ти се наложа.
Тя изтри със салфетката червените си устни.
— Значи се разбрахме. В тази работа сме заедно.
Той въздъхна.
— Печелиш. Но се надявам да не съжаляваш, че не си се качила на кораба до Аляска.
— Какво искаш да направя?
Заби поглед в масата все едно, че виждаше някаква абстрактна картина и закръжи с вилицата по покривката.
— Взимаш влак до Колорадо утре и оттам се прехвърляш до Телърайд.
Тя го изгледа.
— Искаш да замина преди теб?
Кромуел кимна.
— Ще се отклоня от обичайната си практика. Вместо да си губя времето с местните и да проучвам банковата операция, можеш да го направиш ти. Като жена, можеш да направиш внимателен оглед, без да събудиш подозрение.
— Жена в Телърайд? – възкликна сестра му. – Ще трябва да се представям за проститутка.
— Още по-добре. Представи си, че си изоставена жена, чийто съпруг я е оставил, за да забогатее в мините, и е изчезнал. Така никой няма да е подозрителен към теб, че разпитваш и душиш наоколо.
— Но за да се препитавам, трябва да си намеря работа в някой бардак.
— Както искаш – отвърна той примирен с прищевките на сестра си.
— А ти?
— Аз ще дойда няколко дни по-късно, след като съм проверил товара и утвърдил плановете си за грабежа и бягството ни. – Замълча и я погледна с братска обич в очите. – Трябва да съм луд, че те въвличам в такава рискова авантюра.
— И аз съм луда. – Засмя се тя весело. – Побъркана съм от възбуда и страст към авантюрите. – Отвърна му с женственото изражение на котка, готова да скочи на мишка. – И, разбира се, мисълта да се представям за проститутка, е особено привлекателна.
— Спести ми подробностите.
Маргарет изведнъж стана сериозна.
— А Айзък Бел?
Той сви рамене.
— Той какво?
— Като че ли се появява навсякъде, може и в Телърайд да цъфне.
— Помислих си го, но след като потвърдя за превоза на парите, това в голяма степен ще го елиминира. Твърде зает е с гонене на призраци из Сан Франциско, за да се появи от въздуха в Телърайд.
— Не му вярвам изобщо. Опасен е.
Кромуел се засмя.
— По-бодро, скъпа ми сестричке. Това ще бъде лесна работа, също като другите обири. Ще видиш.
~23~
Пролетният ден беше хладен и ветровит, когато Бел напусна влака на градската гара и зави на ъгъла на Аспен стрийт и булевард Колорадо, където намери триетажна дървена сграда с табела отпред, гласяща: „Пансион Мейми Тъбс”. Носеше изтъркана пътна чанта и беше облечен в протрито вълнено палто с елек и бархетна риза отдолу. Панталоните му бяха груби, памучни и твърди като зебло. Ботуши, които изглеждаха сякаш са извървели пет хиляди мили, пазеха стъпалата му, а на главата му стоеше стабилно смачкано старо бомбе „Стетсън“. Фалшивият образ се довършваше от извита лула стил „Дъблин” увиснала между зъбите му. Бел също тъй вървеше с подчертано накуцване, сякаш левият му крак беше скован.