— С какво мога да помогна? – попита Парди и изгледа хладно Окснард.
— Не патрулирайте около банката с помощниците си, за да не изплашите бандита – отвърна Бел.– Стойте в готовност прикрито, ако е възможно – но бъдете готови да действате в случай, че се появи. Ще уговорим сигнал, когато започне играта си.
Макар Окснард да имаше своите страхове за капана, Парди вече си представяше славата, която щеше да си спечели, ако бандитът бъде заловен на местопрестъплението под неговата юрисдикция. За него дебатът бе решен веднъж и завинаги. Имаше само още един въпрос.
— Кога уж се очаква въпросният товар?
— Утре – отговори Бел.
Окснард го погледна питащо.
— А сумата, която вече е в сейфа за реалните изплащания?
— Оставете я в сейфа. Гарантирам, бандитът няма да я вземе. Парди засука краищата на мустаците си.
— Бил ли сте някога в миньорски град в ден на плащане, господин Бел?
— Не съм имал удоволствието, но съм чувал, че може да стане доста разюздено.
— Самата истина – потвърди Окснард с лека усмивка. – Всеки ден на плащане целият ад се развихря от единия край на града до другия.
Парди също се ухили.
— Да, бардаците ще се пръснат по шевовете, докато миньорите изхарчат тежко припечелените си пари по уиски и хазарт. – Помълча за миг и изгледа Бел. – Къде сте отседнал, в случай, че се наложи да се свържа с вас?
— Спя в пансиона на Мейми Тъбс.
— Добро място за ниска класа – съгласи се Окснард. – Мейми е чудесно старо момиче и добра готвачка.
— Мога да го потвърдя за яхнията й – отвърна без следа от хумор Бел.
След закуската срещата приключи. Бел и Окснард благодариха на госпожа Парди за вкусната храна. След това тримата излязоха навън и тръгнаха към града. Парди ги остави, щом стигна до офиса и затвора си. Бел отиде с Окснард до банката да огледа вътрешното разположение.
Разпределението беше същото като в хиляди други банки. Офисът на банковия управител се намираше зад гишето на касиера, затворено със стъкло, като се осигуряваше достъп до чекмеджетата, откъдето се даваха парите в брой. Тази секция на гишето беше оградена с тесни решетки. Хранилището беше по-скоро голям сейф и стоеше в ниша отстрани на фоайето. Бел научи, че е затворено през работните часове и се отваря само за изваждане на валута или когато всички пари в брой и монети се върнат след затварянето.
— Нямате ли хранилище? – обърна се Бел към Окснард.
— Не ни трябва. Парите за заплати обикновено отиват горе до мините под тежка охрана втория ден след пристигането на товара.
— Защо втория ден?
— Трябва ни време да преброим и потвърдим сумата, пратена от банката в Денвър.
— Значи бандитът има ограничен прозорец за действие.
Окснард кимна.
— Ако ще играе играта си, ще трябва да е утре.
— Да сте виждали или имали контакти с някои нови вложители или хора, които просто влизат в банката и след това
излизат?
— Един нов надзирател на мина „Либърти бел“ отвори сметка. – Замълча и се загледа в тавана замислен. – После имаше една много привлекателна жена, която също си откри сметка. Много малка сметка. Много тъжно.
— Тъжно ли?
— Мъжът й я оставил в Айова, за да забогатее в Колорадо. Така и не получила повече вест от него, а последното, което научила било от приятел, кондуктор на железницата. Казал й, че мъжът й го известил, че заминал за Телърайд да работи в мините. Дошла е тук, за да се опита да го намери. Горката. Най-вероятно е един от многото умрели в мините.
— Бих искал името на минния надзирател – каза Бел. – За да го проверя.
— Ще ви го дам. – Окснард отиде в кабинета си и се върна след по-малко от минута. – Името е Оскар Рейнолдс.
— Благодаря ви.
Окснард го погледна.
— Няма ли да проверите жената.
— Бандитът никога не работи с жена – или с друг мъж впрочем. Винаги извършва престъпленията си сам.
— Толкова по-добре. – Окснард въздъхна. – Горкото същество. Откри сметка едва за два долара. За да се изхранва вероятно ще й се наложи да работи в бардак. Работните места за жени са малко в Телърайд. А съществуващите са запълнени от жените на миньорите.
— Просто за всеки случай, бих искал и нейното име.
— Рейчъл Джордан.
Бел се изсмя тихо.
— Нея обаче запомнихте.
Окснард се усмихна.
— Лесно се помни име с хубаво лице.
— Каза ли къде е отседнала?
— Не, но мога да предположа, че е в бардак. – Погледна Бел лукаво. – Ще я проверите ли?
— Не – отвърна Бел замислено. – Трудно ми е да си представя, че Бандита касапин с жена.
~25~