— Бандитът трябва да е влязъл през задната врата.
— Не знам, шерифе – отвърна помощникът и се почеса по брадичката. Вратата трябва да е била заключена отвътре, както винаги.
Парди притича до задната врата и я намери отключена. Отвори я рязко и огледа нагоре и надолу по уличката, но не видя никого.
— По дяволите – изруга той. – Измъкнала се е.
— Не маже да стигне далече – каза помощникът.
— Вдигай хората! – сопна се Парди. После махна с ръка на друг помощник, застанал на входа на банката. – Доведи доктор Медисън. Кажи му, че агент на Ван Дорн лежи с рана на главата и да дойде до банката на бегом. – Парди коленичи и отново огледа Бел. – Кажи му също, че в крака на агента май има куршум.
Веднага щом помощникът се отдалечи от входа, Парди се надигна и затича към коня си, вързан на коневръза пред офиса му. Изглеждаше невъзможно, мислеше си, всичко да се обърка така ужасно. Едва тогава го осени мисълта, че бандитът е мъж, маскиран като жена и че бедната вдовица, която бяха приютили с жена му, беше съучастница.
* * *
Щом напуснаха границите на Телърайд и подминаха пътя към мините Офир на юг, Маргарет шибна коня и го подкара в бяг през каньона и надолу по пътя, водещ на запад към Монтроуз. През десетте минути, откакто бяха напуснали банката, Кромуел имаше време да помисли. Посочи към една просека в дърветата, която водеше към мост над река Сан Мигел. Беше обрасъл с бурени път, използван от железницата за екипите, ремонтиращи трасето.
— Свий встрани от пътя – каза Джейкъб на Маргарет. – Мини през моста и продължи по линията.
Тя се обърна и го погледна.
— Не каза ли, че никога няма да заподозрат две жени в двуколка?
— Това беше преди да се сетя, че шерифът и помощниците му са наблюдавали банката,
— Несъмнено, но какво общо има с бягството ни?
— Не разбираш ли, мила сестричке? Аз бях последният влязъл в банката и повече не излязох. Ако това, което казваш, е вярно, Парди не е глупак. Вече трябва да е събрал две и две и да търси двама ни. Но изобщо няма да се сети да ни търси по железопътната линия. Ще е сигурен, че сме хванали по пътя.
— А ако не ни намери, какво смяташ, че ще направи тогава?
— Ще претърси назад, смятайки, че сме се скрили в дърветата, докато хайката му ни е подминала. Дотогава ще сме на влака от Монтроуз, облечени като двама мъже.
Както обикновено, Кромуел беше на мили пред преследвачите си, станеше ли дума за борба на умове. Макар и да беше обезсърчен, че Бел го бе надхитрил със залагането на добре скроен капан, компенсираше с голямото задоволство, че е убил прочутия агент на Ван Дорн.
Точно както беше предвидил, шерифът и хайката му препуснаха по пътя далече встрани от линията през горите и след като не намериха никаква следа от плячката си, претърсиха обратно пътя към Телърайд. Возенето друсаше по железопътните траверси, но беше компенсирано от това, че Парди е изигран и щеше да се върне с празни ръце.
~27~
Бел беше пренесен в болницата на Телърайд и прегледан от градския доктор. Първият куршум от колта на Кромуел беше влязъл и излязъл от бедрото му, причинявайки малки щети на тъканта. Докторът заяви, че до месец ще зарасне. След това заши раната на черепа, като затвори браздата грижливо като шивач, закърпил скъсан джоб.
Пренебрегнал настояванията на лекаря да остане няколко дни в болницата, Бел изкуцука до гарата, за да вземе следващия влак до Денвър. Нахлупил шапката, за да скрие превръзката около главата си, двамата с Къртис наблюдаваха с гняв и тъга как помощник-шерифите на Парди вдигнаха ковчега с тленните останки на Ървайн в багажния вагон. След това се обърна и стисна ръката на Парди.
— Шерифе, не бих могъл да се отблагодаря за съдействие ви. Още веднъж ви благодаря.
Парди разтърси ръката му.
— Съжалявам за приятеля ви – каза искрено. – Имаше ли семейство?
— За щастие нямаше жена и деца, но живееше със старата си майка.
— Горката. Предполагам, че я очаква окръжният дом за бедни.
— Ще се грижат за нея в добър старчески дом.
— Добрият старчески дом не излиза евтино. Ървайн имаше ли пари?
— Не – отвърна Бел. – Но аз имам.
Парди се въздържа от повече въпроси.
— Само да не бяха се издънили така нещата.
— Добре скроените ни планове явно се провалиха – отрони Бел, докато вратата на багажния вагон се затваряше зад ковчега. – Бандитът ме направи на глупак.
— Не се укорявайте – каза Парди. – Всички ни надигра, а аз бях най-големият глупак. Вече съм сигурен, че бедната вдовица, която приютихме с жена ми, му беше съучастничка. Трябваше да проявя подозрителност, когато измъкваше информация от мен за дейността на банката.