— Не сме ли хуманитарни? – запита тя саркастично.
— А твоите благотворителни проектчета, които неизвестно как се публикуват в светските хроники на пресата? – не й остана длъжен той.
— Туше.
Кромуел мина пред колата и завъртя манивелата на двигателя. Маргарет задържа запалването и включи ръчния дросел. Машината запали и запърпори дрезгаво. Кромуел се качи на седалката, а Маргарет усили искрата, превключи скоростите и натисна газта. Мерцедесът се понесе по улицата между трамваен вагон и камион с бурета бира.
Кромуел вече бе привикнал на шофьорските лудории на сестра си и се отпусна в седалката, но беше готов да скочи, ако колата се изправеше на задните си колела.
— Карай до Пасифик хайтс и спри в парк Лафайет.
— Някаква конкретна причина?
— Можем да се поразходим по алеите, докато поговорим.
Повече не попита. Мерцедесът с лекота са заизкачва по хълма към Пасифик хайтс. Зави от Филмор стрийт и хвана по Сакраменто стрийт, докато стигна до парка, после спря в началото на една алея, водеща навътре сред дърветата. След петминутно ходене двамата стигнаха до билото на парка, откъдето се откри красив панорамен изглед на града.
— За какво искаш да си говорим? – попита Маргарет.
— Решил съм да предприема нов обир.
Тя замръзна на място и го изгледа отчаяно.
— Шегуваш се.
— Адски сериозен съм.
— Но защо? – настоя тя. – Какво можеш да спечелиш? За малко да те хванат в Телърайд. Защо отново да изпитваш съдбата без никакъв смисъл?
— Защото обичам предизвикателството. Освен това ми е забавно да съм легенда приживе.
Тя извърна поглед притеснена.
— Това е глупаво.
— Не разбираш – отвърна той и я прегърна през кръста.
— Разбирам, че е безумно и че някой ден късметът ти ще се изчерпи и ще те обесят.
— Няма да е скоро обаче – каза той. – Не и когато най-добрият им агент лежи в гроба.
Маргарет си спомни невероятните синьовиолетови очи и ръката на Бел около нея, докато танцуваха в „Браун Палас“ Сякаш чуваше гласа му отдалече.
— Бел – мъртъв. Трудно ми е да го повярвам.
Погледна я с любопитство.
— Звучиш сякаш си била съкрушена от чувства по него.
Сви рамене и се постара да си придаде равнодушие.
— О, беше приятен на вид по някакъв странен начин. Предполагам, че други жени са го намирали за привлекателен. – Все едно. Айзък Бел е история. – Кромуел замълча и поведе сестра си обратно към автомобила. – Ще изиграя Ван Дан и всички други тъпи ченгета, които искат да ме обесят. Изобщо няма да подозират, че бих извършил друго престъпление толкова бързо, в банка в град, за който изобщо няма да предполагат. Отново ще ги хвана със смъкнати гащи.
Очите й се насълзиха и Маргарет ги попи с носната кърпичка. Не можеше да реши дали е разстроена от кончината на Бел, или от лудостта на брат си.
— Къде ще е този път?
— Няма да са заплати в миньорски град – отвърна той с широка усмивка. – Ще им извъртя номер, ще ударя в град, където не ме очакват и ще ги оставя отново безсилни.
— Кой град?
— Сан Диего, тук в Калифорния.
— Това е почти в задния ни двор.
— Толкова по-добре – отвърна Кромуел. – Бягството ми ще е много по-лесно.
— Какво му е толкова специалното на Сан Диего?
— Защото градската „Уелс Фарго“ е тъпкана с депозити от търговци и кораби, внасящи стока в пристанището. И защото ужасно ми се иска да продупча най-големия си конкурент.
— Ти си луд.
— Не ме наричай луд! – сряза я той.
— А ти как се наричаш? Всичко, за което сме работили, може да рухне ако те хванат.
— Не и докато си имат работа с гениален ум – заяви нагло Кромуел.
— Кога изобщо ще престанеш? – настоя Маргарет.
— Когато банка „Кромуел“ стане голяма колкото банка “Уелс Фарго“, а аз бъда коронован крал на Сан Франциско – отвърна той със зъл блясък в очите.
Знаеше, че е безнадеждно да спори с брат си. Без негово знание, тайно беше прехвърляла капитали през годините в банка „Уелс Фарго“, където никога нямаше да се сети да ги проследи. Скъпите бижута, които бе купувала, бяха прибрани в депозитен сейф. Ако се случеше най-лошото и хванеха и обесеха брат й, щеше да напусне Сан Франциско, да отиде в Европа и да поживее в лукс, докато си намери богат съпруг с висока титла.
Върнаха се при автомобила и Джейкъб й помогна да се настани на шофьорската седалка. Докато въртеше манивелата, за да запали двигателя, Кромуел беше обзет от непреодолима самоувереност. Като кораб, заплавал през бурно море с опънати платна, опасността се бе превърнала за него в предизвикателство, граничещо с пристрастеност. Мислеше как ще надиграе отново някой служител на закона в Запада и лицето му засия като на религиозен фанатик, току-що станал свидетел на Божие чудо.