— В офиса ли се връщаме?
Бел поклати глава.
— Покажи ми пътя до склада, където бе паркиран вагонът на
„Мебели О’Браян“.
— Тогава завий на следващата пресечка над коловоза – упъти го Къртис.
Няколко минути по-късно Бел паркира локомобила зад празния склад и изключи двигателя. С Къртис пред него се качиха по рампа на товарната платформа. На коловоза стоеше самотен товарен вагон.
— Тук ли намери фалшивия мебелен вагон на Кромуел? – попита Бел.
— Според графика за товарното движение на „Южен Пасифик“ – отвърна Къртис. – Проверих графиците на товарите на компанията. Вагон 16173 вече не беше включен в товарните регистри. Никой не знае какво е станало с него. Все едно, че е изчезнал за една нощ.
Бел огледа страните на вагона, спрян до товарната платформа.
— Би мото да е пребоядисан и да са му дали нов сериен номер.
— Напълно е възможно. – Къртис погледна номера и кимна. – Вагон 16445. Ще го проверя.
— Този вагон е боядисван наскоро – отрони Бел. – Няма драскотина по него.
— Прав си – промълви Къртис замислено. – Чист е като в деня, в който е излязъл от фабриката.
Бел отиде до товарната врата и опипа с пръсти около бронзовата ключалка, затворила достъпа до вътрешността.
— Защо един празен вагон на страничен коловоз трябва да е заключен?
— Може би е бил натоварен и чака да го прикачат на влак.
— Да можех да разбера какво има вътре.
— Да го отворим ли? – предложи Къртис с нарастващо нетърпение.
Бел леко поклати глава.
— По-добре да го оставим на мира засега. Докато не проверим серийния номер, няма да знаем историята на този вагон. И ако е на Кромуел, ще разбере, че сме бъркали в ключалка.
— Ако докажем, че това е вагонът, с който е бягал след грабежите, можем да го арестуваме.
— Не е толкова просто. Би могло да е просто празен вагон заделен временно на този коловоз. Кромуел не е глупак. Няма да остави улика да лежи така и просто да чака да бъде намерена. Най-вероятно вътре няма нищо уличаващо. И определено няма да е достатъчно, за да го качи на бесилката.
Къртис сви рамене разбиращо.
— Ще го държим под око, но се съмнявам, че ще го използва скоро, ако изобщо го използва някога, след като му се размина на косъм залавянето в Телърайд.
— И рано или късно ще научи, че все още съм жив, а знае, че го разпознах. – Бел се усмихна широко. – Това наистина ще направи нещата интересни.
* * *
Марион остави слушалката и погледна към вратата за кабинета на Кромуел. Както обикновено беше затворена. Почти винаги работеше насаме, движеше ежедневните си бизнес дела по телефона или системата от говорители, които бе инсталирал из банката.
После се озърна към големия стенен часовник „Сет Томас Регюлейтър“ със затворено махало, полюшващо се наляво-надясно. Стреляте на циферблата с арабски цифри показваха дванайсет без три минути. Когато затвори телефона и след като изслуша указанията на Бронсън, беше разкъсана между лоялността си към Кромуел. Чудеше се дали трябваше да му каже за обаждането и се бореше с усилващото се чувство на възбуда, което пронизваше тялото й при мисълта, че ще извърши нещо тайно. Заради ясно очерталата се пропаст между нея и Кромуел през последната година, особено след онази нощ в Барбари Коуст, когато той и Маргарет се държаха толкова странно, изпитваше по-малко вярност и респект към него. Не беше същият мъж, комуто бе свикнала да се доверява толкова години. Беше станал отчужден и надменен, студен и груб с нея повечето пъти.
Минутната стрелка прещрака над часовата и двете засочиха дванайсет часа, когато тя взе чантичката си, сложи си шапката и излезе от кабинета. През цялото време поглеждаше с едно око към вратата за кабинета на Кромуел. Подмина асансьора и затича надолу по стълбището към фоайето. Мина през големите крила на входната врата, зави и забърза по Сътър стрийт към Монгомъри. Улиците и тротоарите бяха оживени през обедната едночасова почивка и й отне цели десет минути, докато се промуши през тълпите. Щом стигна до ъгъла застана там и огледа наоколо, но не видя никой, който да гледа или да идва към нея. Изобщо не беше се срещала с Бронсън и нямаше представа как изглежда.
След минута вниманието й, както и на много от хората, минаващи по улицата, бе привлечено от голяма червена кола, която с лекота се провираше през трафика. Външността й излъчваше груба сила, сякаш фучеше по паважа, въпреки че се движеше с не повече от 32 км/ч. Яркочервената й боя бе ръчно излъскана до блясък. Всичко в машината внушаваше елегантност и мощ.
Съсредоточена в колата, така и не забеляза мъжа зад волана, докато той не спря пред нея и й каза: