— Моля, качете се, Марион.
Пребледня, едната й ръка излетя нагоре и се хвана за гърлото щом осъзна, че е зяпнала във виолетовите очи на Айзък Бел, които сякаш пронизаха душата й.
— Айзък – промълви тя стъписана. – Джейкъб ми каза, че си мъртъв.
Той протегна ръката си, хвана нейната и я издърпа на кожената пътническа седалка с лекота и сила, които я изумиха.
— Ето доказателство, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.
Пред очите на тълпата, насъбрала се около колата, Бел я прегърна през кръста. След това я придърпа към себе си и я целуна.
— Айзък! – ахна Марион, след като я пусна. В протеста й имаше повече радост, отколкото смущение. – Не пред всички тези хора!
Тълпата, вече насъбрала се да гледа колата, започна да забавлява с мъжа и жената на предните седалки. Зяпачите започнаха да ръкопляскат и весело да подвикват.
Бел се отдръпна и се усмихна лукаво.
— Не можах да устоя на толкова красива дама.
Марион беше почти зашеметена от мига. Почти, но не съвсем.
— Може ли да се отдалечим, моля те?
Бел се засмя, вдигна бомбето си за хората, които го поздравяваха, и превключи локомобила на първа. Натисна леко педала на газта и подкара по улицата между гъстия трафик. Продължи на север по Монгомъри, преди да завие в Китайския квартал. Свърна в една странична уличка и спря зад голям китайски ресторант, боядисан в червено и златно, с покрив тип пагода. Чакащият там служител се поклони.
— Ще наблюдавам колата ви, сър.
Бел му даде бакшиш, от който очите на сервитьора се опулиха.
— Разчитам на теб.
След това помогна на Марион да слезе от седалката.
— „Императрицата на Шанхай“ – промълви тя, загледана към пищно орнаментирания вход. – Винаги съм искала да ям тук.
— Силно го препоръчаха.
— Учудих се откъде знаеш за задния паркинг.
След като влязоха в дълъг коридор, ги посрещна красива жена с дълга лъскава черна коса, облечена в китайска копринена рокля, срязана високо отстрани. Отведе ги по стълбище до малка интимна трапезария и ги настани. Докато проучваха менюто, донесоха чайник и им сипаха чай.
— Накуцваш – отбеляза Марион.
— Малък спомен от Телърайд, Колорадо.
Едва сега забеляза превръзката на главата му, щом свали бомбето си. Марион се намръщи и повдигна вежди.
— Друг спомен ли?
Кимна и й се усмихна дръзко.
Марион го погледна в очите и погледът й се замъгли.
— Не знаеш колко съм щастлива, че не си убит.
— Шефът ти определено се опита.
— Господин Кромуел! – възкликна тя и тревогата замени състраданието й. – Не разбирам.
— Той е човекът, който ме простреля и уби агент на Ван Дорн, който ми бе приятел.
— Не може да говориш сериозно.
— Харесва ли ти или не, Джейкъб Кромуел е Бандита касапин, обрал над двайсет банки през последните дванайсет години и убил близо четирийсет невинни хора.
— Това е лудост! – Марион прехапа устна. Изглеждаше напълно объркана, все едно, че няма накъде да се обърне. – Не е възможно да е направил каквото казваш.
— Казвам самата истина – заяви Бел сдържано. – Имаме улики. Може би недостатъчно, за да го обвиним, но всичко сочи към него.
— Но той е помогнал на толкова много хора в нужда – възрази тя.
— Фасада – отвърна Бел ледено. – Вдигнал е стена около империята си, пазена от армия добри граждани, които вярват, че двамата с Маргарет са щедри хора, които от чисто сърце помагат на бедняците. Това е игра. На Кромуел не му пука изобщо за бедните. Използва ги, за да постигне своите цели. В очите на корумпираните политици не може да направи нищо лошо, докато ги поддържа с тайни дарения.
Объркана, Марион отпи от чая си. Ръката й видимо трепереше.
— Просто отказвам да го повярвам – промълви тя.
Бел посегна над масата и взе ръцете й в своята.
— Повярвай ми, Марион, истина е. Погледнах го в очите и го познах в мига, в който ме простреля в банката в Телърайд.
Тя издърпа ръцете си и ги стисна силно.
— О, Айзък! Всичко това е прекалено фантастично. Защо Джейкъб да ограбва банки, след като вече притежава втората по големина банка в Сан Франциско? Идеята е прекалено нелепа, за да е реалност.
— Не мога да ти дам отговор, Марион. В началото е вземал парите, за да изгради своята банка. Но когато е забогатял, грабежът и убийствата са се превърнали в мания. Виждал съм много случаи като на Кромуел. Грабежите и убийствата са като наркотик за него. Не може да се овладее и ще продължи да убива, докато го спра.
Взра се в чувствените му виолетови очи отвъд масата. Бяха станали тъмни и студени.
— Ти ли Айзък? Трябва ли да бъдеш точно ти?
Не мога да му позволя да продължава да убива хора – Бел изрече думите монотонно, все едно четеше обвинение в съда. $ Няма да му позволя да вири нос на закона, да продължава да се измъква на свобода и да живее живот на богат Дядо Коледа. – После добави – А това важи и за сестра му Маргарет. Затънала е в злодеянията му до хубавата си шия.