— Ще се погрижа един от агентите ни да е с него през целия път.
— Чувствам се омърсена, че правя това зад гърба му – каза тя с угризение.
— Не съжалявай, мила – отвърна й със съчувствие Бел. – Джейкъб Кромуел е зъл човек.
— По кое време да те очаквам? – попита Марион облекчена, че сменя темата.
— Ще те взема в шест, за да можем да вечеряме рано и да успеем за представлението.
— С червената ти състезателна кола ли ще пътуваме?
— Нещо против?
— Не, възбудата от скоростта ми харесва.
Той се засмя.
— Знаех си, че има нещо у теб, което ме привлече.
Марион остави слушалката и с изненада откри, че сърцето й се е разтуптяло.
* * *
По вътрешен инстинкт и след като знаеше как бяха душили Бел и агента му Ървайн, преди да ги убие, Кромуел съставяше сложни схеми да прикрие следите си още по-съвършено. Беше сигурен, че след загубата на двамата си агенти, агенция „Ван Дорн“ щеше да вложи още гориво в разследването и да задълбае по-надълбоко във всяка следа. Можеше да очаква да дойдат още агенти и да заразпитват за откраднатите пари, които бе пръснал между търговци и други банки из града.
Кромуел също така поръча специален влак, частен вагон „Пулман“, теглен от локомотив и тендер. Дестинацията беше Сан Диего. Поръчката мина през Мебелна компания „О’Браян, Денвър“, която имаше дългосрочна сметка и бе уважаван клиент на железопътна компания „Южен Пасифик“.
Едва тогава се отпусна в стола си, запали скъпа пура и отдъхна, напълно уверен, че отново е с десет стъпки пред най-нищожното подозрение, което можеше да споходи Ван Дорн или която и да е друга правораздавателна агенция.
~31~
Рано на следващата сутрин Кромуел се сбогува с Маргарет и влезе в ролс-ройса си. Абнър плавно подкара колата през градския трафик до пътническата станция на „Южен Пасифик“ за влакове, минаващи право на север или юг, без да се налага да прекосяват залива. Щом спря на входа на станцията, отвори вратата на колата и подаде на Кромуел пътна чанта.
След като ролсът отлепи от бордюра, Кромуел влезе с безгрижна походка в станцията, показа билета си на портиера и се присъедини към другите пътници, които бяха на перона. Качи се на третия вагон и се настани във влака.
Един от хората на Ван Дорн го видя как се качи и се държа, докато влакът тръгне, докато се увери, че Кромуел не е излязъл на задната платформа. Едва тогава агентът се метна на последния вагон и тръгна през пътническите вагони докато стигна този, на който се беше качил крадецът. За негово изумление, от Кромуел нямаше и помен. Разтревожен, агентът втурна през останалите вагони и затърси, докато стигна до заключената врата на багажния вагон. Отново никаква следа от Кромуел. После забърза обратно през влака, допускайки възможността да е пропуснал банкера, но от Кромуел все така нямаше и помен.
Без никой да го забележи, Кромуел беше напуснал пътническия вагон през другата врата, откъдето слезе и прекоси коловозите до друг перон, където чакаше специалният нает от него влак. Качи се в частния си вагон и се отпусна блажено сред лукса и блясъка на една истинска яхта на колела. Свали палтото си, небрежно се настани в дебело тапицираното кресло и отвори сутрешния вестник. Един стюард му сервира закуска, приготвена специално от началника на частния вагон. Преглеждаше страниците на „Сан Франциско Хроникъл“, когато влакът потегли от гарата и излезе на главната линия за Лос Анджелис само петнайсет минути зад пътническия влак по редовното разписание, за който Марион му беше запазила място.
* * *
— Никаква вест от агента ми, тъй че спокойно мога да приема, че Кромуел пътува за Лос Анджелис – заяви Бронсън.
Бел вдигна очи от картата със Сан Франциско и съседния му град на юг.
— Влакът пристига по разписание в Лос Анджелис в четири и трийсет тази вечер. Казаха ми, че нашият човек ще отседне в хотел „Фримънт“.
— Имах късмет. Успях да се свържа с Боб Харингтън, който оглавява офиса на Ван Дорн за Южна Калифорния, преди пороят някъде на юг да прекъсне линията. Ще има човек, маскиран като файтонджия, който да вземе Кромуел и да го откара до хотела му. Агентът ми във влака ще му го покаже. Оттам агентите на Харингтън могат да го стегнат здраво в юздите си.
— Пътуването му изглежда съвсем невинно – каза замислено
Бел – Но не му вярвам. Крои нещо. Усещам го в костите си.
— Няма да стигне далече, ако опита нещо – заяви Бронсън.
— Само да направи и най-малкия лъжлив ход, дузина агенти ще се срутят върху него като тон тухли.