Бел влезе в един празен кабинет и позвъни на Марион в банката.
— Оцеля ли след снощи? – попита я нежно.
— Прекарах чудесно, благодаря ти. Храната беше чудесна, а представлението – забавно.
— След като котката я няма, какво ще кажеш мишката да намине и да поиграем… да речем, на обяд?
— В играта съм.
— Ще те взема пред банката.
— Ще те срещна, където се видяхме преди – каза тя без колебание. – Не искам връзката ни да се набива на очи. Ако някой от служителите ме види, че се качвам в лъскавата ти червена кола, ще започнат приказки и ще стигне до господин Кромуел.
— Същия час, същото място – каза той, преди да затвори.
По-късно същия предобед един пратеник на „Уестърн Юнион“ нахлу на бегом в офиса.
— Имам спешно съобщение за господин Хорас Бронсън – каза на администратора, задъхан от тичане.
Бронсън, който се връщаше от тоалетната по коридора, каза:
— Аз съм Бронсън, ще го взема. – Хвърли монета на пратеника и разкъса плика. Щом го прочете, присви устни и челото му се намръщи. Втурна се през офиса и спря при Бел.
— Имаме неприятност – обяви Бронсън.
Бил го погледна питащо.
— Неприятност?
— Моят човек е изтървал Кромуел.
Бел се втрещи, напълно объркан.
— Как е могъл да го изтърве на влак?
— Кромуел трябва да се е качил на влака и веднага да е скочил от другата страна, без да го видят.
— Агентът ти трябваше да ни предупреди по-рано – сопна се Бел, кипнал от гняв.
— Влакът е тръгнал от гарата и не е могъл да слезе, преди да спре в Сан Хосе – обясни Бронсън. – Пратил е телеграма оттам.
— Могъл е да спести трийсет минути, като се обади по телефона.
Бронсън сви безпомощно рамене.
— Телефонните линии са неблагонадеждни и в непрекъснат ремонт.
Бел седна на стола си, замаян и разгневен, че са издърпали чергата под краката му.
— Ще ограби и ще убие отново – изсъска той, зачервен от безсилие. – Кучият син ни го натрива в лицата.
— Само да знаехме къде – изпъшка Бронсън, сломен от поражението.
Бел отиде до прозореца и се загледа над покривите на сградите. Гледаше, без да вижда, потънал в мисли. Накрая се обърна.
— Кромуел ни се подиграва. Очаква да се разхвърчим в кръг като пилци с отрязани глави и да се чудим къде е отишъл.
— Очевидно е тръгнал в обратната посока на тази, която каза на секретарката си. – Бронсън го изгледа намръщено. – Освен, ако тя лъже.
Бел избегна погледа му. Тази мисъл бе хрумнала и на него. Само че поклати глава.
— Не, сигурен съм, че Марион каза истината.
Бронсън се приближи до картата на Съединените щати, окачена на една от стените. Загледа я объркан.
— Съмнявам се да иде до Орегон или Вашингтон. Вероятно се е върнал до Фери Билдинг, прехвърлил е залива и е взел влак на изток.
На лицето на Бел бавно се плъзна усмивка.
— Ще си заложа локомобила, че Кромуел все още продължава на юг.
Колегата му го погледна.
— Защо ще продължава на юг, след като буквално ни изхвърли от следата?
— Знам как мисли този човек – заяви Бел категорично. – Макар и да не знае, че всяко негово движение е наблюдавано, никога не рискува и обмисля грижливо всяка възможност.
Бронсън погледна джобния си часовник.
— Следващият влак е чак по обед.
— Твърде късно – възрази Бел. – Той вече е много напред.
— Но от къде знаем това, след като е скочил от влака?
— Подаде на Марион нелепа версия, че ще се вози в общ вагон, за да си помислят вложителите му, че е земен човек. Две към едно, че е наел частен влак.
Страхът на Бронсън като че ли започна да се разсейва.
— Харингтън все още може да накара агентите си да го проследят, когато пристигне в Лос Анджелис.
Бел поклати глава.
— Агентите му няма да могат да го идентифицират. Твоят човек слезе в Сан Хосе, за да те уведоми, че Кромуел не е във влака. Вероятно изчаква следващия влак обратно до Сан Франциско.
— Това е проблем – съгласи се Бронсън. – Но все пак могат да го спипат, когато се регистрира в хотел „Фримънт“.
— Ако Кромуел се регистрира във „Фримънт“ – каза Бел хитро. – След като се измъкна от пътническия влак, едва ли останалото от версията му пред мис Марион е било истина.
— Щом не е Лос Анджелис, къде отива тогава?
— Кромуел би могъл да спре влака си навсякъде между двата града, но предположението ми е, че ще продължи през Лос Анджелис.
— През? – удиви се Бронсън. – През, но докъде?
— Ще иде на последното място, което човек би предположил, че ще се организира обир. Най-малко вероятната дестинация.
— И тя е?
— Сан Диего.
Бронсън помисли мълчаливо няколко мига. Накрая въздъхва:
— Много е наслуки това.