— Може би. Но с нищо повече не разполагаме – отвърна Бел. – Той вече е демонстрирал, че невинаги ограбва миньорски селища. Защо да не е голям град с банка, тъпкана с доходи от стоки, внесени от богати търговци и собствениците на големите скотовъдни ферми из Южна Калифорния?
— Наслуки или не, не можем да го пренебрегнем. Само да можех да предупредя Харингтън да прати агентите си до железопътния терминал на Сан Диего и да наблюдават за частен влак. Но телефонните и телеграфните линии от Сан Хосе до Лос Анджелис все още не работят заради наводнението.
Бел поклати глава.
— Кромуел е прекалено хитър, за да вкара влака си директно в града. Ще го спре на някой самотен страничен коловоз и ще използва друг транспорт, за да стигне до града, вероятно на мотоциклета, който използва и в други обири.
— Да имаше Харингтън поне описание.
— Все едно, не биха могли да го разпознаят. Вероятно ще е дегизиран.
Оптимизмът на Бронсън изведнъж се отвя през прозореца.
— Какво ни остава тогава?
Бел се усмихна.
— Ще трябва да ида до Сан Диего и лично да се изправя срещу него.
— Невъзможно – отвърна Бронсън. – Докато успеем да наемем специален експресен влак, да го изкараме на релсите и да напуснем града, ще е свършил мръсната си работа и ще пътува обратно насам.
— Съвсем вярно – съгласи се Бел. – Но с мъничко късмет мога да стигна до Лос Анджелис, преди да е пристигнал влака му и да го чакам.
— И как ще го изпревариш до Лос Анджелис? На някоя голяма птица ли ще летиш? – попита го Бронсън саркастично.
— Не ми трябва голяма птица. – Бел го погледна хитро. – Имам нещо също толкова бързо. – После се усмихна тъжно. – Но първо трябва да отменя една среща.
~32~
Големият червен локомобил се понесе през Сан Франциско като бик, втурнал се по улиците на Памплона, Испания, по време на фиестата на Сан Фермин. Бел седеше отпуснат на червената кожена седалка, стискаше здраво долната част на големия волан с дланите нагоре и напрягаше бицепси, за да върти неподатливия механизъм по завоите и уличните пресечки.
Часът беше десет без петнайсет.
На седалката до него седеше Бронсън, чиято задача беше да поддържа горивното налягане. На всеки няколко минути издърпваше ръчката на помпата, монтирана на горния дървен панел точно над скосения под на автомобила, и я избутваше напред, тласкайки бензин в карбуратора. Освен да захранва големия гладен двигател, беше поел работата на навигатор, тъй като Бел не познаваше околностите на Калифорния. Докато Бел шофираше, спътникът му притискаше стъпала в пода, подпрял гръб на кожената седалка, за да не бъде изхвърлен на паважа, и се чувстваше изстрелян през дулото на топ.
За да не сваля ръка от кормилото. Бел беше възложил на Бронсън и задачата да подава сигнал с автомобилната тромба. Агентът сякаш се забавляваше да стиска голямата гумена топка и да стряска минувачи и пътници с резките гъши крясъци на тромбата, особено на пресечките. Скоро ръката го заболя.
Бронсън носеше дълго кожено палто и нахлузени на краката ботуши. Главата му беше покрита с кожен шлем с огромни очила, които му придаваха вид на бухал, подгонил полски гризач. Очилата бяха необходимост, тъй като локомобилът нямаше предно стъкло.
Колата не беше изминала и сто метра, когато Бронсън бе обзет от мрачни предчувствия затова, че се беше набутал в нея, настоявайки да придружи Бел в това безумно препускане до Сан Диего в открита кола по пътища, които не бяха нещо повече от кравешки пътеки.
— Как са спирачките на това механично чудо на инженерството? – попита той кисело.
— Не ги бива много – отвърна Бел. – Единствените спирачки са на оста, задвижваща предавките към задните колела.
— Трябва ли да караш толкова бързо през града? – възрази Бронсън.
— Частният влак на Кромуел е на около час път пред нас – изрева Бел, за да надвика рева на ауспуха. – Трябва ни всяка минута, която можем да спечелим.
Пешеходците, чули дрезгавия рев на ауспуха нагоре по улицата, последван от странния тръбен звук от тромбата, се стъписваха, щом видеха понеслия се към тях червен локомобил. Зяпваха невярващо и в паника се отдръпваха от пътя на профучаващата покрай тях машина. Двете тръби на ауспуха, едва показващи се отстрани на капака, трещяха като оръдие.
Двама работници, понесли голямо стъкло за прозорец покрай улицата, замръзнаха в пълен шок, когато колата изрева покрай тях и грохотът на ауспуха пръсна товара в ръцете им. Нито Бел, нито Бронсън погледнаха изобщо назад. Погледите им бяха забити изцяло и трафика пред тях, заради който Бел бясно въртеше волана наляво и надясно все едно, че караше по насрещна платно. Голямото му задоволство се дължеше на успеха му от насочваното на колата в желаната посока, като при това машината реагираше така, сякаш четеше мислите му.