Тежкото стоманено шаси и масивният двигател, тласнати от инерцията, плеснаха в потока с огромно изригване на кафява тинеста вода, която заля локомобила като гигантска вълна. Силният сблъсък разтърси до кости двамата мъже. Водата заля радиатора и капака над мотора, преди рядката кал да облее агентите. Понесли пълната сила на сблъсъка, двамата имаха чувството, че се движат през приливна вълна.
След това големият автомобил изригна отново във въздуха на отсрещния бряг, потрепери и се изтръгна от потока. Бел моментално натисна педала на газта чак до долу, с отчаяната надежда мощната машина да не се задави и да спре. Като по чудо свещта, индукторът и карбураторът оцеляха и продължиха работата си, като задържаха големите четирицилиндрови горивни камери да бият без пропуск. Като верен кон локомобилът се понесе нагоре по отсрещния склон, изскочи на равния терен и отново излезе на пътя.
С огромно облекчение, едва измъкнали се от гибелта, мъжете си смъкваха очилата и изтриха калта и тинята, зацапала лещите.
— Щеше да е добре, ако оня тип в гаража ни беше предупредил – изръмжа Бронсън, прогизнал след изпитанието.
— Може да не са словоохотливи по тези краища – пошегува се Бел.
— Там беше пороят, който прекъсна телефонните и телеграфни линии.
— Ще се свържем с колегата ти в офиса в Лос Анджелис, когато спрем да заредим отново.
Пътят се изравни и изглеждаше добре поддържан в следващите около 150 км. Бел, чийто слух беше настроен за всеки пропуск на мощните цилиндри на двигателя, остави локомобилът да върви възможно най-бързо по покритото с пръст и чакъл шосе, благодарен за липсата остри завои и особено щастлив, че гумите държаха, без да се сплескат.
Най-сетне късметът му се изчерпа, когато продължи по отсечка, покрита с камъни, но оголена от вечните дъждове. Забави, за да спаси гумите, но една се наби върху остър камък и изсъска спукана след стотина метра. Бързо я смениха с резервна и докато Бронсън отново кърпеше гумата, Бел продължи безумната си гонитба към Лос Анджелис.
Сан Луис Обиспо и Санта Мария минаха и заминаха. Заспускаха се надолу, щом пътят тръгна покрай Тихоокеанското крайбрежие. Океанът блестеше син под слънцето, побелял от гребените на вълните, връхлитащи върху белия пясъчен плаж, осеян с черни скали.
Преди Санта Барбара излетяха нагоре във въздуха от голяма издатина на пътя и се натресоха от другата страна с удар, който изкара въздуха от дробовете на Бронсън, удивен, че колата е здрава и все още се държи, без да се разпадне на парчета.
Влязоха в Санта Барбара, където отново заредиха гориво, напълниха радиатора с вода и поставиха залепената гума. Спряха набързо на железопътната гара, където Бронсън прати телеграма до колегата си Боб Харингтън с молба да ги срещне на гаровия терминал на Лос Анджелис.
Вместо да хванат опасния път, наречен Грейпуайн над прохода Техон, който се врязваше в Лос Анджелис, Бронсън упъти Бел да подкара локомобила покрай железопътното трасе, прокарано с много по-умерени завои. Грубото платно напрегна до крайност автомобилното шаси и то се затъркаля по тесния проход под високия 1255 метра връх, но оцеля, докато стигнаха дългия склон, който водеше надолу към долината Сан Фернандо.
Най-сетне най-лошото вече бе зад тях. Намираха се на финалната права и локомобилът напираше здраво и догонваше с всяка миля частния влак на Кромуел. Според изчисленията на Бронсън бяха само на петнайсет мили зад него. С малко късмет можеха да стигнат до железопътния терминал на Лос Анджелис преди Бандита касапин.
Още по-окуражителна беше гледката с високите здания в далечината. Когато наближиха предградията, трафикът започна да се усилва. Бронсън се възхити на физическата издръжливост на Бел. Сините му очи, твърди и немигащи, не изпускаха пътя. Мъжът беше роден да седи зад волана на бърза кола, прецени агентът. Погледна часовника си. Стрелките на циферблата показваха четири и дванайсет. Бяха изминали над шестстотин километра път със скорост около 100 км/час.
С приближаването към главната част на града трафикът се усилваше и Бел започна рутинното си вече упражнение с подминаваното на конски впрягове, кабриолети и автомобили. Изпита огромно облекчение, когато черният път най-сетне стана павиран с тухли. Вряза се в него и започна да задминава трамвайни коли по релси в средата на улицата. Изненада го големият брой автомобили, покрай които минаваше, без да знае, че над две хиляди от тях пъплеха по улиците на разрастващия се като гъба град със сто и двайсет хиляди души население.