— Айзък ни докара от Сан Франциско в автомобила си – отвърна му Бронсън все едно, че ставаше дума за нещо ежедневно.
— Невъзможно! – изсумтя Кромуел.
— И аз така мислех – призна агентът и го поведе по стъпалата на вагона, където извади своите белезници, постави ги около глезените на Кромуел и грубо го избута на едно канапе.
Бел се върна напред по коловоза и се загледа с тъга в разнебитения локомобил. Плещест мъж в работен комбинезон и памучна шапка на райета на локомотивен машинист, понесъл бидон с машинно масло, се приближи зад него и зяпна тъпо в автомобила.
— Как, за Бога, се появи тая развалина на линията на машината ми?
— Дълга история – отвърна Бел уморено.
— Какво ще стане с нея?
Бел заговори тихо, почти с почитание:
— Ще бъде върната във фабриката в Бриджпорт, Кънектикът, където ще бъде сглобена отново, докато стане като нова.
— Да ремонтирате тази развалина? – Машинистът поклати глава. – Защо да си правите труда?
Бел погледна локомобила с любов в очите и отвърна:
— Защото го заслужава.
~34~
— Вие сте глупак, ако смятате, че ще ви се размине отвличането ми – заяви презрително Кромуел. – Нямате никаква власт да ме арестувате без прокурорско решение. Веднага щом се върнем в Сан Франциско, адвокатите ми ще настоят за освобождаването ми. След като детективска агенция „Ван Дорн” стане за смях, ще си тръгна свободен като птица. След това ще поведа серия от дела, които ще съсипят агенцията ви и ще я удавят в море от скандали.
Кромуел седеше окован за голямо канапе в центъра на салона – вагон. Китките му, краката и дори вратът му бяха стегнати в стоманени пранги, вързани с вериги за халките, затегнати на пода на предната багажна секция на вагона. Бяха взети всички предохранителни мерки. Четирима тежковъоръжени агенти на Ван Дорн от офиса в Лос Анджелис седяха на по-малко от три метра от бандита с рязани карабини на коленете, заредени и със запънати ударници.
— Сигурно ще имаш шанс да демонстрираш наглото си самочувствие с приятелите си в съда, но ще вървиш свободен само като прасе към кланицата – подхвърли Бел.
— Невинен съм – заяви сухо Кромуел. – Мога да докажа, че съм бил далече от банковите обири, за които ме обвинявате. Къде са доказателствата ви? Къде са ви свидетелите?
— Аз съм свидетел – отвърна Бел. – Видях те дегизиран като жена в Телърайд, преди да ме простреляш.
— Вие ли, господин Бел? Пред кое съдебно жури в Сан Франциско ще мине свидетелството ви? Процесът ще бъде фарс. Нямате нищо, с което да повдигнете обвинение, още по-малко да ме осъдите.
Бел се усмихна хитро.
— Не съм единственият свидетел. Има други хора в градовете, където си убивал, и те могат да те разпознаят.
— Сериозно? – Кромуел се отпусна безгрижно на канапето все едно, че нищо на света не можеше да го притесни. – Според това, моето съм чел за Бандита касапин, винаги е бил маскиран по време на престъпленията си. Как може да бъде разпознат?
— Почакай и ще видиш.
— Имам огромно влияние в Сан Франциско – заяви с пълна увереност престъпникът – Допринесъл съм силно за избора на всеки висш градски и федерален съдия. Длъжници са ми. Същото се отнася и за добрите граждани на Сан Франциско. Дори да успеете да ме изправите на съд, никое съдебно жури от мои съграждани няма да ме осъди, не и след многото хиляди долари, които съм похарчил заради тях.
— Залагаш, преди да си видял ръката си – отвърна Бел. – Ще бъде пратен федерален съдия от Вашингтон, за да слуша делото и процесът ще бъде преместен другаде, където няма да си любимецът на града.
— Мога да си позволя най-добрите адвокати в страната – продължи високомерно Кромуел. – Никое жури от съдебни заседатели, който и съдия да седи на банката, няма да ме осъди за престъпления с толкова нищожни свидетелства, не и с репутацията ми на човек, който е обичан от бедните и бездомните жители на Сан Франциско.
Лицето на Бронсън беше помръквало от отвращение. Едва се сдържаше да не забие юмрук в наглата физиономия на бандита.
— Това го кажи на семействата на жертвите, които застреля хладнокръвно. Кажи им как парите, които открадна, отидоха за разточителния лукс в банкерското имение на Ноб Хил
Кромуел се усмихна цинично и замълча.
Влакът започна да забавя. Бронсън се приближи до един от позорните и надникна навън.
— Влизаме в Санта Барбара. Машинистът вероятно ще спре, за да налее вода.
— Бих искал да сляза на гарата – каза Бел. – Има един дребен проблем, който бих искал да уредя.