Приятелят ми неведнъж бе казвал, че семейството му е заможно, но аз дори и в мислите си не можех да си представя истинските размери на богатството им. Погребението бе извършено с изискан разкош. Близките му се настаниха в най-хубавия хотел на града, като заеха цял етаж с най-скъпите апартаменти. Това бяха в буквалния смисъл приказно богати хора, които не знаеха колко пари имат, притежатели на безкрайни земи в северните области на Хонсю и Хокайдо.
— Разбира се, че ви помня. Много се радвам, че ми се обадихте… — едва чуто измърморих. И откъде да взема сили да го погледна в очите? Сърцето не забравя лесно. А аз му отнех най-скъпото.
— Не беше така лесно да открия новия ви адрес…
— Смених и работата и покрива. В пропастта се сриваш без спиране — отвърнах с горчива насмешка. Всъщност и аз имах право на известно съчувствие. Моята загуба не беше никак малка.
— Не ви ли попречих на работата?
— Както виждате. — посочих с ръка убийствената сивота на стените. — Сега поне имам колкото си искам свободно време.
— Е, това е прекрасно — усмихна се той. — Значи мога да разчитам на вас. Направете ми услуга и елате утре при мен в хотела.
Кимнах в знак на съгласие. Не бих казал, че тази молба ме възхити, но вероятно той имаше някакви свои съображения…
През нощта сънувах сън. Нося се, хълбок до хълбок, с загиналия приятел. На финала пристигаме заедно. Но всичко става не на нормалната писта — доколкото ми стигат очите, наоколо се простира безкрайна равнина. И ние двамата се носим заедно в безбрежния простор, обхванати от необяснима злоба и се стремим да се изпреварим.
2
Коридорът на хотела ухаеше с особената миризма на местата, в които парите текат като река. Електронните лампи заливаха алените пътеки с меката си светлина. Оказах се пред нужната ми врата, почуках и влязох. За миг сякаш ослепях. Изисканата маса бе подредена като за банкет, а на нея седяха мъж и жена. Но ме заслепи не вида на ястията или елегантната фигура на господин Кайда. До него седеше девойка в много проста но елегантна рокля за коктейли без нито едно украшение. А тя нямаше и нужда от тях. Нито една скъпоценност на света не би увеличила прелестта на такава красавица.
— Това е Ейдзи Самедзима. Разказвах ти за него. Съекипник на нашия Сьосуке… Добри другари са били…
Старецът премести погледа си от девойката на мен.
— Запознайте се, моля, Самедзима-сан. Тази девойка е годеницата на моя син. Нарича се Маки. Маки Кикумото. Като дъщеря ми е. Когато Сьосуке загина, тя зае мястото му в семейството.
Девойката се усмихна и наведе глава. Дългите й прави коси бяха вчесани по старинен обичай. Но се усмихваха само устните, а очите ме гледаха с неприязън. „Приятелството ви беше така силно, че ти го погуби“ — сякаш така казваха.
— Помолих я да присъствува на нашия разговор — продължи Кайда, — нали темата има непосредствено отношение към нея.
Ние се захванахме да вечеряме и известно време цари мълчание. Скариди и бяло вино. Трябва ли да казвам, че питието бе превъзходно. С благодарност погледнах старецът: колко хубаво беше, че не предложиха да се срещнем в моята схлупена бърлога. Все още в душата ми тлееше някакво самолюбие. И в този миг долових затаена болка в очите на Маки. А може би състрадание към стария Кайда?
Когато привършихме със супата и разменихме безброй думи в празни светски приказки, Кайда решително произнесе:
— Мисля, че е време да поговорим сериозно.
Лицето на девойката се напрегна.
— Не много отдавна на Хокайдо се появи загадъчната машина-робот. Наричат я колата-убиец. Сигурно сте слушали за нея?
— Естествено. Всички говорят само за нея.
— Мда-а… Е, вие какво мислите за това?
— Просто не мога да си го обясня. Това е всичко, което ще кажа. Разбира се, че е робот с електронен мозък. Тук няма нищо необикновено. Но трябва някъде по пътя да й свърши бензина? Тя не може да се движи сама по себе си. Чудеса няма!
Старецът навлажни с език изпръхналите си устни и кимна.
— Но ако допуснем, че машината се управлява не от обикновен компютър, а от самоорганизираща се система, подобна на човешкия разум? — бавно изрече той.
— Не може да бъде! — усъмних се искрено. — До сега никой не е създал такова мощно кибернетическо устройство с толкова малки размери! По-лесно е да се свърже жив човешки мозък с машината.
— Какво пък… — Старецът отново кимна и някак си се сви, сбръчка, а от краищата на устните му сякаш течеше чудовищно напрежение. — Ти отгатна…
Аз замръзнах на мястото си:
— Откъде ви е известно това?
— Известно ми е, защото аз го направих.