Носих се край бреговете на Сарюгава към прохода. Не ги ли намеря там, обръщам обратно и при Хидаки излизам на пътя за Юбари. Именно по тези пътища, водещи за Сорати и Камикава, се крие машината-убиец.
Идваше часът, в който нощния мрак и най-черен и гъст. След всеки завой на изкачващия се път в светлината на фаровете изплаваше пустинното и празно, чисто и невинно шосе. Тук дори патрулна кола няма да срещнеш. Прекалено затънтено местенце.
Замислих се. Защо ли е полудял? Професионалният състезател винаги е ръба между живота и смъртта. В това Сьосуке е бил убеден и си е давал сметка. След катастрофата сам е пожелал да се превърне в машина. И волята му е изпълнена. Станал е едно цяло с колата, която е обичал. Но блаженството е продължило малко.Защо? Защото, изглежда, съществуването на кибернетичен организъм в края на краищата е лишено от смисъл. Живият човешки разум не е в състояние да живее в студените метални обятия…
Внезапно пред мен блеснаха ярки светлини. Тук пътят завиваше плавно. От лявата ми страна се издигаха стръмни скали, в дясно зееше бездънна пропаст. На около двеста метра бе избухнало отражение на фарове от склона на планината. И почти веднага от завоя с невероятна скорост излетя някаква кола. Занесе се силно, но веднага се оправи. когато се оправих от изумлението — не винаги може да се наслаждаваш на такава класа, — тя беше вече далече. Но аз успях да различа прилепената към земята стойка на спортната машина и нейния цвят: тъмнозелен… Това е той! Няма никаква грешка. Познах я по силуета. Той ми се бе врязал завинаги в паметта.
Инстинктивно превключих скоростите и рязко натиснах спирачката. Колелата блокираха, запързалях се известно разстояние и спрях. В същия миг отново бях заслепен: от завоя избликна светлина. Чух се скърцането на гумите и иззад скалите изскочиха няколко машини. Приличаха на глутница кучета, които гонят лисица. Песовете бяха подушили плячката. Те преследваха заклет враг.
Единственото, което на можех да разбера, бе защо бяга от тях? Изглежда бе решил да се поразвлече и едва тогава да ги убие. Пръстите ми сами се протегнаха към таблото. Оръдието със снаряди от масло… Стреляше с капсули в които се намираше по пет литра хлъзгаща се течност. Като попадне в целта, снарядът се пръска и маслото залива пътя. Бях се убедил в ефективността на действието му. Старият Кайда бе заклет прагматик и когато изразходва толкова средства за това опасно и противозаконно приспособление, сигурно е изхождал от мисълта, че непременно ще бъде употребено някога. Натиснах копчето. От изстрела колата се разтресе. Светлините на колата пред мен сякаш бяха обвити с някаква димка. последва нещо неправдоподобно: колата изгуби стабилност и се завъртя около оста си, на едно място, подобно на куче, което гони опашката си. Искрено поисках водача да е момче на мястото си. Та не желаех да падне в пропастта. Пронизителен вой на спирачки, трясък на мачкано желязо… Трите предни коли се плъзгаха в здрава прегръдка, докато не се спряха в склона на планината.
Повече не гледах. Рязко обърнах и потеглих като ракета. Съдбата на „племето на бегачите“ вече не ме интересуваше. Започнах преследването.
Завоите следваха един след друг. Пътят водеше надолу. Излязох от поредния вираж и го видях — бе пред мен, на около петстотин метра. Светлините на фаровете ми просто го измъкнаха от мрака. Тъмнозелената кола започна да забавя скорост. Така ме допускаше до себе си.
Залепих се за опашката му, малко вдясно. Той влетя в насрещното платно. И наду газ. Носихме се един до друг, почти слети. Погледнах през страничното стъкло. Зловещият силует на спортната кола приличаше на разпрострял се по земята паяк. Там някъде, зад таблото, в блока за контрол, се мяташе живия разум на Сьосуке Кайда, сред сложната плетеница от електроника. Но… Той не беше сам! В купето, където не можеше да има някой друг, видях блед профил.
Лицето се обърна към мен. Маки! Блеснаха бели зъби. На лицето й бе изписано странно блаженство, сякаш бе напълно пияна. И тогава разбрах истината. Тя преживяваше най-висшето наслаждение. Нямаше с какво да се сравни такова щастие — да се повериш на любимия човек…
От време на време Сьосуке тържествено свиреше. Той ме поздравяваше! Искрено се радваше на срещата ни… Лицето ми се покри с цвета на срама. Изглежда аз съм грешал? Напразно съм мислил, че ме ненавижда?
Но прилива на угризения на съвестта продължи кратко. Сьосуке рязко изви и ме удари силно по корпуса. Хванах се здраво за волана и отчаяно се опитах да си върна управлението на колата. Машината-убиец оправда името си. Бликналите дружески чувства бяха следствие на минутна слабост.