Скоро вятърът помогна големите и малките пожари да се слеят в огромен холокост. За няколко минути градът се загърна от дим от пламъците, обгръщащи Сан Франциско, които щяха да продължат три дни и да вземат стотици жертви, преди да бъдат овладени. Мнозина от ранените и затиснатите под развалините, които не можаха да бъдат спасени навреме, щяха да останат неидентифицирани и телата им да се овъглят и станат на пепел от силната горещина.
— Ще стане по-лошо, много по-лошо — отрони замислено Бел. Обърна се към Марион. — Искам да отидеш до парк Голдън гейт. Там ще си в безопасност. Ще дойда да те взема по-късно.
— Къде отиваш? — прошепна тя и потръпна при мисълта, че ще трябва да остане сама.
— До офиса на Ван Дорн. На града ще му трябват всички налични сили на правораздаването, за да се овладее хаосът.
— Защо не мога да остана тук до жилището си?
Той погледна отново усилващия се пожар.
— Само въпрос на време е, докато огънят стигне до Ръшън хил. Не можеш да останеш тук. Смяташ ли, че можеш да се справиш пеша до парка?
— Ще се справя — отвърна тя смело. След това обви ръце около врата му. — Обичам те, Айзък Бел. Толкова те обичам, че ме боли.
Прегърна я през кръста и я целуна.
— И аз те обичам, Марион Морган. — Поколеба се и я избута леко от себе си. — Сега бъди добро момиче и тръгвай.
— Ще те чакам при моста над езерото.
Задържа за миг ръката й, след което се обърна и тръгна през гъстото множество хора, струпани в средата на улицата, колкото може по-далече от сградите, докато поредица от вторични трусове продължаваше да люлее града.
Бел хвана едно от дългите стълбища, спускащи се от Ръшън хил. Беше разкъсано на няколко места, но не затрудни пътя му до Юнион стрийт. След това продължи напряко към Стоктън и после към Маркет стрийт. Сцените на разруха надвишаваха всичко, което умът му можеше да си въобрази.
Не вървяха никакви трамваи, а всички автомобили, повечето от които нови модели, реквизирани от собствениците на изложбени зали, както и теглени от коне возила, бяха мобилизирани да служат като линейки за извозване на ранените до полевите болници, които изникваха в кварталите на града. Телата на мъртвите, които можеше да се извадят от развалините, се извозваха до складове, превърнати във временни морги.
Падащите стени бяха премазали не само нещастни хора, минали по тротоарите, но и коне, теглещи огромната градска флотилия от товарни фургони. Десетки от тях бяха нападали под тоновете тухли. Бел видя един колар и кон, премазани на пихтия от електрически стълб, паднал върху колата, превозваща гюмове с мляко.
Щом стигна до Маркет стрийт, Бел се шмугна в развалините на сградата на вестник „Хърст Икзаминър“. Потърси там убежище, когато се появи стадо говеда, избягали от кошарата си на пристанището. Полудели от страх, животните се втурнаха по улицата и изчезнаха почти моментално, погълнати от един от огромните ровове, разкъсали улиците от земния трус.
Не можеше да повярва колко се бе променил от предната вечер най-големият булевард на града с величествените му здания. Нямаше го безкрайният поток от превозни средства, тълпите щастливи доволни хора, тръгнали по работа или пазаруващи из центъра на оживения градски бизнес квартал. Сега булевардът изглеждаше едва разпознаваем. Високите сгради бяха рухнали, огромните колони с декоративни корнизи от фасадите на зданията бяха изтръгнати и запокитени по тротоара и на улицата, натрошени на парчета. Огромните стъклени витрини на офиси и магазини бяха разбити. Табели и реклами на стоки се търкаляха разпръснати из развалините.
Докато Бел си проправяше път през развалините видя, че каретата на юг се превръщат в океан от пламъци. Разбра, че е само въпрос на време, преди големите хотели, правителствените учреждения, високите небостъргачи, магазините и театрите да се превърнат в обгорели скелети. Твърде малко пожарникари имаше, а почти цялата подземна водопроводна мрежа бе разкъсана от земетресението. Стотици пожарни и водопроводни кранове едва прокапваха и пресъхваха. Пожарникарите, безпомощни да надвият изникващите като гъби пожари, започваха героична борба да поправят водопроводната мрежа.
След като се провря между автомобилите, превозващи ранени и покрай купищата тухли, Бел най-сетне стигна до Кол билдинг. Отначало дванайсет етажният небостъргач му се стори в добра форма, но след като се приближи видя, че едната страна на зданието се бе изместила на около половин метър над тротоара към улицата. Вътре се оказа, че нито един от асансьорите не работи, след като интериорът се бе изкривил от наземния план. Заизкачва се по стълбището до офиса на Ван Дорн и прекрачи купищата мазилка, нападала от тавана. Стъпки по мазилката му подсказаха, че други вече са го изпреварили.