За щастие механикът не се озърна към него. Минаваше от вагон на вагон и проверяваше смазката в осовите кутии на платформите и колелата, на които се возеха вагоните. Ако месинговият кожух, който се въртеше в кутията, не получеше достатъчно смазка, триенето щеше да нагрее края на оста до опасно ниво. Тежестта на вагона можеше да счупи оста и да предизвика катастрофален сблъсък.
Докато крадецът подминаваше с колелото, механикът не си направи труда да погледне към него. Продължи да си върши работата, мъчейки се да довърши огледа преди влакът да потегли за Тонопа и оттам за Сакраменто.
Машинистът вече проверяваше уредите си да се увери, че има достатъчно пара, за да движи тежкия влак. Крадецът се надяваше механикът да не се обърне и да не го види как влиза в личния си „багажен“ вагон. Бързо отключи и хлъзна вратата. Хвърли колелото вътре, след което изкачи малката стълбичка до вратата и издърпа до прага тежкия чувал с пари.
Щом влезе, крадецът се озърна по дължината на композицията. Механикът се качваше на служебния вагон за влаковия екип. По нищо не личеше да е забелязал промъкването му в товарния вагон.
Вече в пълна безопасност в луксозното си скривалище на колела, крадецът се отпусна и разлисти брой на местния „Херълд“. Неволно се зачуди какво ли щяха да отпечатат във вестника на следващия ден за банковия обир и убийството на управителя и касиера. Отново, както много пъти досега, не изпита никакво угризение. За смъртите не помисли повече.
По-късно, освен мистерията как крадецът убиец се е измъкнал без следа, другата загадка щеше да е фургонът, намерен извън града на пътя за Бълфрог. Фургонът беше празен и изглежда го беше карало чучело. Хайката, която го догони, беше объркана.
Шериф Джош Милър умееше да събере две и две, но разсъжденията му не стигнаха доникъде. Всичко изглеждаше нелогично. Бандитът не беше оставил никакви следи.
Обирът и убийствата в Райълит се превърнаха в поредната нерешена загадка.
4
Слънчевата светлина подсилваше цветовия контраст от една миля надморска височина в Колорадо. Небето беше безоблачно, проснало се като яркосин юрган над град Денвър.
Айзък Бел затвори вратата на спалното си купе и слезе от влака, стъпвайки на наблюдателната платформа в задния край на вагона „Пулман“. Спря се, за да погледне часовниковата кула на построената в готически стил Юнион Стейшън. Изградено от камък, докаран от Скалистите планини, внушителното триетажно здание се беше проснало на четвърт миля.
Увенчаните с върхове стрелки на огромния часовник показваха 11:40. Бел извади големия си златен часовник от джоба на елека на безукорно изгладения си ленен костюм и погледна циферблата с римски цифри. Неговото точно време беше 11:43. Усмихна се доволен на себе си, знаейки със сигурност, че големият часовник на кулата е изостанал с три минути.
Слезе на облицования с червени тухли перон и закрачи към багажния вагон. Разпозна куфарите си и извика един носач.
— Казвам се Бел. Ще бъдете ли така добър да доставите куфарите ми в хотел „Браун Палас“?
Носачът се усмихна широко на златната монета, поставена в дланта му, и я потърка почти благоговейно.
— Да, сър, лично ще ги доставя.
— Очаквам и един голям дървен сандък да дойде с по-късен влак. Бихте ли се погрижили и той да се достави в хотела?
— Да, сър, ще се погрижа и за него. — Носачът се ухили широко, потърквайки златната монета.
— Ще ви бъда благодарен.
— Може ли да ви я нося? — попита портиерът и кимна към пътната чанта в ръката на Бел.
— Ще я задържа с мен, благодаря.
— А да ви повикам ли такси?
— Няма да е нужно. Ще взема трамвая.
Бел закрачи през главното гарово фоайе с високия таван, с величествените полилеи, покрай редиците дъбови пейки с висок гръб за чакащи и се озова навън през главния вход, обкръжен от чифт колони в гръцки стил. Прекоси улица Уинкуп по посока към 17-та и мина под вдигнатата наскоро арка „Мизпа“, която наподобяваше портал с двата развети флага на САЩ горе. Беше построена, за да посреща и да казва „сбогом“ на влаковите пътници. Бел знаеше, че „Мизпа“ означава „наблюдателница“ на староеврейски.