Абнър спря ролса и отвори задната врата. Няколко банкови служители се бяха струпали около предния вход, дошли на работа по навик, без да знаят какво друго да правят с трагичното прекъсване в живота им. Кромуел слезе и беше стигнал едва до средата на стълбището, когато го заобиколиха. Всички заговориха наведнъж и го засипаха с въпроси. Вдигна ръце да запазят тишина и ги успокои:
— Моля, моля, върнете се вкъщи при семействата си. Нищо не можете да направите тук. Обещавам, че заплатите ви ще продължават да се изплащат, докато това ужасно бедствие приключи и нормалният бизнес се възстанови.
Беше празно обещание. Кромуел не само че нямаше намерение да продължава да изплаща заплатите им, докато банката е затворена. Виждаше, че пламъците, забушували из бизнес центъра на града щяха само след няколко часа да погълнат сградата на банката. Макар стените да бяха каменни и непоклатими, дървените греди на покрива бяха силно податливи на огън, който бързо щеше да изтърбуши зданието и да го превърне в куха коруба.
Веднага щом служителите му се отдалечиха, Кромуел извади голяма връзка месингови ключове от джоба на палтото си и отключи масивната бронзова входна врата. Не си направи труда да я заключи след себе си, след като знаеше, че пожарът скоро щеше да погълне всички записи вътре. Запъти се направо към хранилището. Часовниковият заключващ механизъм бе настроен да задейства комбинацията в осем часа. Беше вече седем и четирийсет и пет. Кромуел спокойно отиде до кожения стол в кабинета на служителя по заемите, изтупа прахта, седна и извади пура от кутия в горния джоб.
Отпусна се на стола с чувството, че напълно владее положението, запали пурата и издуха облак синкав дим към богато украсения таван на фоайето. Земетресението, помисли си той, едва ли можеше да дойде в по-подходящ момент. Можеше да загуби няколко милиона, но застрахователната компания щеше да покрие всички щети на самата банкова сграда. Конкурентите му влагаха активите си в заеми, но Кромуел винаги ги държеше в брой или вложени в ценни книжа. Щом се разчуеше, че е избягал от града, банковите ревизори щяха да се нахвърлят на Национална банка „Кромуел“ като лешояди. С повече късмет вложителите му можеше да получат десет цента за всеки вложен долар.
Точно в осем механизмът на сейфа звънна и ключалките прещракаха една по една. Кромуел отиде до хранилището и завъртя огромното колело със спици като корабен рул, превъртя го и освободи заключващите лостове. След това дръпна масивната врата на гигантските добре смазани панти и тя се открехна леко като врата на кухненски килер. Влезе.
Отне му два часа, докато приключи с прибирането на четирите милиона долара в големи деноминации от банкноти „златен сертификат“ в пет големи кожени сандъка. Абнър пристигна, след като беше скрил тялото на полицая под срутения покрив на магазин за метални изделия и пренесе сандъците до ролс-ройса. Грубата сила на ирландеца винаги будеше възхищението на Кромуел. Самият той едва можете да надигне единия край на пълен сандък от пода, но Абнър го мяташе на рамо само с леко изпъшкване.
Ролсът бе паркиран в подземния товарен вход, използван от бронирани камиони, доставящи монети от близкия Монетен двор на Сан Франциско. Кромуел помогна на Абнър да наместят сандъците в широкия заден отсек, след което ги покриха с одеяла, които беше взел от имението си. Под одеялата постави възглавници от креслата във фоайето на банката и ги нагласи така, че да изглежда все едно са тела на мъртви.
Кромуел се върна вътре и остави вратата на хранилището отворена така, че съдържанието му да бъде погълнато от пожара. Излезе и се качи в отворения шофьорски отсек до Абнър.
— Карай до склада при железопътната линия — нареди му.
— Ще трябва да заобиколим покрай северните кейове и да минем зад пламъците, за да стигнем до линията — отвърна Абнър, докато превключваше на първа.
След като заобиколи бушуващия в Китайския квартал пожар, подкара към Блек пойнт на север. Дървените постройки там вече се разпадаха на купчини димяща пепел и срутени комини стърчаха над тях като почернели надгробни паметници.
Някои улици се оказаха достатъчно чисти, за да се мине през тях. Абнър отбягваше задръстените от срутените стени. Ролсът два пъти бе спрян от полицията с настояване да се използва за линейка, но Кромуел само посочи „труповете“ под одеялата и каза, че ги карат към моргата. Полицаите учтиво се отдръпваха и махваха с ръка да продължат.