Момчето не изглеждаше повече от петгодишно. Когато заплака за майка си и татко си, спасилите го мъже се спогледаха с голяма тъга. Знаеха, че родителите му, а вероятно и братята и сестрите му, лежаха премазани и мъртви дълбоко под развалините на срутения хотел. Без да проговорят се разпръснаха, натъжени, но зарадвани, че все пак поне него бяха успели да спасят.
Две карета по-натам Бел подмина някакъв войник, който надзираваше група мъже, мобилизирани да разчистват тухлите от улицата и да ги трупат на тротоара. Стори му се, че един от мъжете с красив профил му изглежда познат. От любопитство спря и попита един по-възрастен, който ръководеше операцията, дали би могъл да идентифицира „доброволеца“ в разчистването.
— Племенник ми е — отвърна със смях по-възрастният. — Казва се Джон Баримор. Актьор е, играе в една пиеса, „Диктаторът“. — Замълча. — Или трябваше да кажа играеше. Театърът беше унищожен.
— Помислих си, че ми е познат — каза Бел. — Видях го да играе Макбет в Чикаго.
Непознатият поклати глава и се усмихна широко.
— Божие дело трябваше, за да вдигне Джон от леглото и Армията на САЩ, за да се захване с работа.
Войникът се опита да задържи и Бел за разчистването на тухли от улицата, но той отново показа личната си карта на агент на Ван Дорн и продължи по пътя си. Тълпите вече се бяха разпръснали и улиците бяха почти празни, освен войниците на коне и малкото зяпачи, задържали се да гледат пламъците.
Докато Бел измине още осем пресечки до банката на Кромуел, градският център от двете страни на Маркет стрийт гореше буйно. Огненият вал бе едва на десетина карета от банката, когато стигна до стъпалата към огромните бронзови крила на вратата. Млад войник, не повече от осемнайсет годишен, го спря и го заплаши с щика на края на пушката си.
— Ако ще плячкосваш банката, си мъртъв заяви войничето с много делови тон.
Бел се идентифицира като агент на Ван Дорн и излъга:
— Тук съм да проверя банката, да видя има ли архиви или валута, които може да се спасят.
Войникът наведе пушката си.
— Добре, сър, може да минете.
— Защо не ме придружиш? Може да ми дотрябва още някоя ръка да извадим каквото има ценно.
— Съжалявам, сър — отвърна войникът. — Заповедта ми е да патрулирам на улицата пред огъня и да предотвратя грабеж. Не ви съветвам да се задържате много вътре. Не повече от час и пожарът ще стигне до тук.
— Ще внимавам — увери го Бел.
След това се качи по стъпалата и отвори едното крило на вратата, която Кромуел за щастие беше оставил отключена. Вътре банката изглеждаше като затворена в неделен ден. Касиерските гишета, бюрата и останалите мебели си стояха, все едно че просто чакат бизнесът да се възобнови в понеделник сутринта. Само цветните прозорци бяха видимо пострадали.
Бел се изненада, като намери хранилището отворено. Влезе и бързо разбра, че повечето валута липсва. Само сребърни и златни монети, както и няколко пачки банкноти с деноминация не повече от пет долара все още стояха в касиерските чекмеджета и в отделенията и контейнерите. Джейкъб Кромуел беше дошъл и си бе отишъл. Докато Бел беше помагал в спасяването на малкото момче, бе изтървал възможността да го залови на място, при ваденето на ликвидния капитал на банката му.
За Бел вече нямаше никакво съмнение, че Кромуел се кани да използва бедствието, за да се измъкне от града и да избяга през границата. Изруга на ум, че локомобилът му бе извън строя. Вървенето през руините му струваше време и изцеждаше силата му. Напусна банката и се запъти към Митницата, която също беше на пътя на пожара.
Марион не се съобрази изцяло с указанията на Бел. Въпреки съвета му се качи обратно по клатещото се стълбище до апартамента си. Напълни един голям куфар със семейните си снимки, лични вещи и бижута, а отгоре хвърли няколко от по-скъпите си дрехи. Усмихна се, докато сгъваше две рокли и копринена пелерина. Само жена щеше да спаси хубавите си нещица, помисли си. На мъж нямаше и да му хрумне да спасява добрите си костюми.
Изнесе куфара надолу по стълбището и се вля в тълпата от вече бездомни хора по улиците, които носеха или влачеха куфари и сандъци с жалките си вещи, постели и домашни ценности. Докато се тътреха нагоре по хълмовете на града, никой не поглеждаше назад към дома или жилището си. Не искаха да мислят за рухналите и разбити останки, където бяха живели в мир и удобство до този ден.