— Господин Гулд?
Гулд се обърна и видя пред себе си мъж, който сякаш беше вървял от единия край на ада до другия.
— Не виждате ли, че съм зает? Ако искате да хванете влак от града, идете в депото на „Южен Пасифик“… или каквото е останало от него.
— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Търся багажен вагон със серийния номер 16455.
Гулд махна с ръка към черната дъска.
— „Южен Пасифик“ се къса по шевовете да превози хиляди бездомни от града на флотата ни от фериботи и влекачи до Оукланд, където сме сглобили пътнически композиции, за да ги евакуират от района. Над хиляда и четиристотин вагона с помощи пристигат от цялата страна. Вагони — пътнически и товарни — отсам залива, всичко триста на брой, се извозват към долната част на щата. Как очаквате да мога да следя движението на един-единствен вагон?
Бел го погледна в очите.
— Точно този вагон беше собственост на Джейкъб Кромуел.
Видя го. Едва доловимия знак, че се досеща за какво иде реч.
— Не познавам никакъв Джейкъб Кромуел. — Гулд замълча и погледна Бел с опасение. — За какво е всичко това?
— Пуснал сте локомотив да тегли личния му товарен вагон.
— Вие сте луд. Не бих пуснал частни композиции при такива спешни обстоятелства.
— Колко ви плати той?
Диспечерът вдигна ръце.
— Не би могъл да ми плати нещо човек, когото изобщо не познавам. Това е нелепо.
Бел пренебрегна лъжата.
— Закъде пътува влакът на Кромуел?
— Вижте какво — заговори Гулд, докато страхът в очите му се усилваше. — Искам да се махнете оттук, ченге на Ван Дорн или не.
Бел свали бомбето си и направи едно движение, все едно че почиства лентата вътре. В следващия момент диспечерът зяпна в работещия край на миниатюрен пистолет „Деринджър“. Агентът притисна двойната цев в слепоочието до лявото око на Гулд.
— Ако не кажете истината в следващите шейсет секунди, ще ви застрелям и куршумът ужасно ще обезобрази лицето ви и ще ви пръсне очите. Желаете ли да прекарате остатъка от живота си обезобразен и сляп?
Ужасът стисна Гулд за гърлото и лицето му се изкриви в гримаса.
— Вие сте луд.
— Останаха ви петдесет секунди преди да престанете да виждате нещо.
— Не можете!
— Мога и ще го направя, освен ако не ми кажете каквото искам да знам.
Хладното изражение и леденият глас се оказаха достатъчни Гулд да повярва, че детективът на Ван Дорн не блъфира. Озърна се диво наоколо, сякаш търсеше изход, но Бел продължи неумолимо:
— Трийсет секунди.
Дръпна ударника на деринджъра.
Раменете на Гулд се смъкнаха, очите му се изпълниха с ужас.
— Не, моля ви…
— Кажете ми!
— Добре — промълви Гулд тихо. — Кромуел беше тук. Плати ми десет хиляди долара в брой, за да прикача вагона му към един бърз локомотив и да изкарам влака на коловоз на юг.
Очите на Бел се присвиха неразбиращо.
— На юг?
— Това е единственият изход от града — обясни Гулд. — Всички влакови фериботи се използват за транспортиране на хора до Оукланд и влаковете с помощи обратно. Няма друг път, по който да тръгне.
— Какъв маршрут му се даде?
— До Сан Хосе, а после покрай залива на север, докато влакът му обърне на изток по главната линия през планините и към Невада и Солт Лейк сити.
— Преди колко време напусна разпределителната гара? — попита Бел настоятелно.
— Преди около четири часа.
Бел продължи натиска.
— Кога по график трябва да стигне в Солт Лейк сити?
Гулд поклати глава в паника.
— Не мога да знам. Машинистът му ще изгуби много време на страничните отбивки, за да минат спешно влаковете с помощи. Ако има късмет, влакът му би трябвало да стигне до Солт Лейк до утре късно следобеда.
— За какъв тип машина прикачихте частния товарен вагон на Кромуел?
Гулд се наведе над едно бюро и погледна отметките в голяма счетоводна книга.
— Дадох му номер 3025, 4-6-2 Пасифик, построена от Болдуин.
— Бърза ли е машината?
Гулд кимна.