— Имаме малко, които да са по-бързи.
— Кога ще е на разположение някоя от тях?
— Защо питате?
— Искам най-бързата машина, която имате — отвърна Бел и го заплаши отново с малкия пистолет. — Това е от съдбоносна важност. Трябва да догоня влака на Кромуел.
Гулд погледна на голямата си дъска.
— Имам номер 3455, 4-4-2. Болдуин Атлантик. По-бърза е от Пасифик. Но е в халето в Оукланд на ремонт.
— След колко време ще е готова за движение?
— Ремонтът трябва да е готов в следващите три часа.
— Ще я взема — заяви Бел без колебание. — Обадете се на Ван Дорн да покрие разноските.
Гулд като че ли се канеше да възрази и да спори с Бел, но след като погледна в дулото на пистолета, размисли.
— Ако донесете за мен, мога да загубя работата си и да ида в затвора.
— Просто ми дайте машината и ми отворете маршрут покрай Сан Хосе и към Солт Лейк сити, и няма да кажа нищо.
Диспечерът въздъхна благодарно и започна да подготвя документацията за наем и пускане в движение на локомотива за детективска агенция „Ван Дорн“. Когато приключи, Бел взе листовете и ги огледа за миг. Удовлетворен, напусна службата без повече приказки, качи се във форда и подкара към Фери Билдинг.
41
Щом наближи Фери Билдинг, Бел покри главата си с одеяло и подкара през дъжда от нажежени въглени. Видя, че от Китайския квартал не е останало нищо, освен стотиците купове овъглени и димящи развалини. Зданието на Фериботната компания беше оцеляло с много малка повреда на часовниковата кула. Забеляза, че часовникът беше спрял на пет часа и дванайсет минути — времето на труса.
Улиците и тротоарите около Фери Билдинг бяха сцена на стълпотворение. Хиляди хора бягаха, повярвали, че целият град ще бъде унищожен. Сред гъстата човешка маса цареше хаос и бъркотия. Някои се бяха загърнали в одеяла, натоварили се с малкото лични вещи, които можеха да пренесат на ферибота. Някои бутаха бебешки колички и малки бъгита, и въпреки всичко, сред целия кошмар, всеки се държеше изискано, вежливо и със загриженост към другите.
Бел спря до един младеж, който като че ли просто стоеше бездеен и наблюдаваше пожара оттатък улицата от кейовете. Вдигна пред очите му златна двайсетдоларова монета.
— Ако знаеш как се кара кола, закарай тази до Митницата и я предай на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“, и това е твое.
Очите на младежа се разшириха от въодушевление — не толкова от парите, колкото заради шанса да кара автомобил.
— Да, сър отвърна припряно. Мога да карам максуела на чичо ми.
Бел погледа развеселен как момчето включи на скорост и подкара надолу по многолюдната улица. След това се обърна и тръгна с човешката маса, бягаща от разрухата на града.
За три дни над двеста двайсет и пет хиляди души напуснаха полуострова на доскорошния Сан Франциско и всички бяха безплатно превозени от железници „Южен Пасифик“ до там, където всеки искаше да стигне. Двайсет и четири часа след земетресението претоварени фериботи тръгваха от Сан Франциско за Оукланд на всеки час.
Бел показа удостоверението си от Ван Дорн и се качи на ферибот „Буена Виста“. Намери свободно място за сядане над лопатните колела и се обърна да погледа пламъците, изригващи високо във въздуха, с дима, издигнал се над триста метра. Сякаш целият град се бе превърнал в гигантска клада.
Щом слезе на пристанището в Оукланд, железопътен служител го упъти към ремонтното депо, където стоеше локомотивът. Внушителното стоманено чудовище отблизо представляваше грандиозна гледка. Беше боядисано в черно от предната скара на локомотива до задната част на въглищния тендер. Бел предположи, че покривът на кабината е поне на четири метра и половина над релсите. Големите задвижващи колела бяха поне два метра в диаметър. За времето си локомотивът тип „Атлантик“ представляваше шедьовър на механичната тяга.
За Бел изглеждаше зъл и грозен. Номерът 3455 бе изписан с малки бели букви отстрани на кабината. „Южен Пасифик“, с по-едър шрифт, минаваше през страната на тендера, който захранваше котела с въглища и вода. Детективът се приближи към някакъв мъж, облечен в традиционния раиран работен комбинезон на машинист и раирана шапка с периферия. Машинистът държеше голям бидон с масло с дълго гърло и като че ли смазваше лагерите на свързващите лостове, които минаваха от буталния цилиндър към задвижващите колела.