Видял семафора, който сигнализираше, че трасето отвъд Илко е открито, Лофгрен задържа дросела на стоп и профуча покрай гаровото депо със 152 км/ч. Хората, които чакаха на перона пътнически влак зяпнаха слисани, когато „Аделин“ се изстреля по линията като огромен оръдеен снаряд.
За щастие свръзките бяха малко и раздалечени — няколко линии, отклоняващи се от главния коловоз, тъй че задържаха мълниеносната скорост, без да забавят. След това започнаха да възникват убийствени забавяния при град Уелс и отново по-натам по трасето при Промонтъри, за да пропуснат влаковете с храни, идващи на запад. Задържанията бяха използвани за зареждане на въглища и вода, но бяха изгубени всички осемдесет минути.
На всяко спиране Бел разпитваше началниците на гарите за влака на Кромуел. В Уелс началникът му каза, че машинистът и огнярят, карали влака на Кромуел от Оукланд, били намерени от кантонер, докато проверявал връзките и релсите. Беше ги докарал в града и едва можели да стоят на крака от умора и обезводняване. Бяха потвърдили опасенията на Бел: Кромуел често заповядвал влакът да спира, за да може наемникът му да се качва на стълбовете и да реже жиците.
— Как се справяме? — попита го Лофгрен, след като Бел се върна в кабината.
— Началникът на гарата каза, че са минали преди три часа.
— Значи сме съкратили час и половина след Рино — обяви с широка усмивка Лонг, разбрал, че неуморните им усилия не са отишли напразно.
— Оттук до Огдън ще трябва да си отваряте очите. Кромуел реже телеграфните жици. Ще караме на сляпо, ако отсреща идва влак на запад.
— Не е голяма заплаха — отвърна Йонгевард. — Компанията няма да рискува да пуска влакове, ако не могат да се свържат с началниците на гарите да разпределят графика. Все пак ще трябва да сме нащрек, особено на завоите, където не можем да видим на повече от километър и половина напред.
— Колко е до Огдън? — попита Бел.
— Около осемдесет километра — отвърна Йонгевард. — Трябва да стигнем до гарата след около час.
С Лофгрен на дросела, „Аделин“ се озова на Юнион Стейшън в Огдън четирийсет и пет минути по-късно. Беше прехвърлил на коловоза за зареждане на въглища и вода и спря локомотива. Действията им вече бяха точно синхронизирани. Докато Лонг и Ший зареждаха въглища и вода, Лофгрен и Йонгевард провериха машината и смазаха задвижващите лостове и лагерите на колелата. Бел притича бързо в голямата гара и намери кабинета на диспечера.
Зад бюрото стоеше пълен мъж, загледан през прозореца към пристигащ пътнически влак. Вниманието му бе ангажирано в частност от две хубави млади жени, които показаха глезени, докато слизаха от стъпалата на вагона „Пулман“. Бел прочете името на малка табелка на бюрото.
— Господин Джонстън?
Джонстън извърна очи към Бел и се усмихна приятелски.
— Да, аз съм Джонстън. С какво мога да ви услужа?
Бел нахвърли разказа си за гоненето на Кромуел може би за шести път, откакто бе напуснал Сан Франциско.
— Можете ли да ми кажете кога влакът премина оттук?
— Изобщо не е минавал — отвърна Джонстън.
— Изобщо не е минавал през гарата ви? — Гъстите вежди на Бел се вдигнаха към буйната му руса коса.
— Нда — каза Джонстън, изпъна се назад в люлеещия си стол и вдигна обутия си в ботуш крак на едно отворено чекмедже. — Бяха прехвърлени на линията на север.
— Как? — сопна се Бел. — Влакът не беше редовен.
— Някаква богата дама показа документи на диспечера на свръзката нагоре по линията и каза, че е наела композиция с право на чиста линия до Мисула, Монтана.
— Сестрата на бандита — обясни Бел. — Опитват се да стигнат до границата и да се прехвърлят в Канада.
Джонстън кимна с разбиране.
— Диспечерът провери с мен влаковете, които идват от юг. Нямаше никой по график до утре сутринта, тъй че му казах да пусне влака на дамата на север.
— Кога стана това?
— Преди по-малко от два часа.
— Трябва да догоня този влак — заяви Бел твърдо. — Ще съм ви благодарен за чиста линия до Мисула.