— Защо не телеграфирате на шерифа в Бют да спре влака и да арестува бандита и сестра му?
— Опитвам се да го направя откакто напуснах Рино, но Кромуел беше срязал всяка телеграфна линия от там до тук. Няма причина да спре да го прави.
Джонстън го погледна стъписан.
— Боже мой, можел е да предизвика челен сблъсък.
— Докато той и сестра му стигнат до границата с Канада, нямат нищо за губене. Дори това да означава да избият всеки, който се изпречи на пътя им.
Макар и стъписан, Джонстън го гледаше с пълно разбиране.
— Спипайте го този мръсен страхливец. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — С най-голяма охота ви давам чиста линия до Мисула.
— Благодарен съм за всяка помощ, която можете да ми предложите каза искрено Бел.
— Кой е номерът на влака ви?
— Не е влак, само тендер и машина номер 3455.
— Какъв тип?
— Болдуин Атлантик 4-4-2 — отвърна Бел.
— Бърза е. А сменни екипи?
— Имам два екипа, които настояват да останат в гонитбата, докато спипаме бандита.
— В такъв случай мога само да ви пожелая късмет. — Джонстън стана и стисна ръката на Бел.
— Благодаря ви.
— Два часа са адска преднина — каза тихо Джонстън.
— Съкратихме два и половина откакто напуснахме Оукланд.
Джонстън помисли за миг.
— В истинска гонитба сте се хванали. Ще бъде на ръба.
— Ще го спра — заяви твърдо Бел. — Трябва да го спра, иначе ще убие отново.
45
В сърцата на мъжете, които се потяха и се мъчеха да тласкат „Аделин“ напред по релсите, се таеше надежда. Бяха надскочили себе си, за да постигнат невъзможното. Мъже и жени, които работеха по фермите и скотовъдните стопанства покрай железопътната линия, спираха работата си и зяпваха изненадани към забързания самотен локомотив, който пищеше със свирката си в далечината и профучаваше извън погледа им за по-малко от минута, оставяйки след себе си само струя сив дим.
На седалката на машиниста Лофгрен пришпорваше все по-силно и по-силно, „Аделин“, докато прекосиха границата от Юга към Айдахо със скорост от близо 160 км/ч. Покатело, Блекфут и Водопадите Айдахо минаха и заминаха. Началниците на гарите можеха само да стоят слисани и объркани, неспособни да проумеят появилите се от небитието и без никакво предупреждение локомотив и тендер, които профучаваха покрай депата им с нечувана скорост.
Преди да тръгнат от Огдън, Бел беше взел куп одеяла, за да могат екипите да дремват между смените с карането на локомотива и поддържането на котела. В началото им се стори невъзможно да спят на къси интервали заради стърженето на задвижващите лостове, съскането на парата и тракането на стоманените колела по релсите. Но умората се натрупваше и се оказваше все по-лесно да се унесат в дрямка, докато дойде редът им отново да гребат с лопатата и да натискат лоста.
Освен бързите спирки за въглища и вода, „Аделин“ изобщо не забавяше. При едно спиране в Спенсър, Айдахо, Бел научи, че са само на петдесет минути зад влака на Кромуел. Това, че бързо съкращаваха разстоянието, им вдъхна дух да подновят усилията си и да заработят още по-упорито.
Загадката, която се въртеше в ума на Бел, беше съобщеното му от началника на гарата в Спенсър. Като че ли главното трасе на „Южен Пасифик“ спираше в Мисула само с едно разклонение, което продължаваше още 128 км до малкото пристанище Уудс Бей, Монтана, на езерото Флетхед.
— Как го тълкуваш? — попита Лофгрен Бел, след като мястото му на дросела бе заето от Йонгевард.
— Кромуел трябва да е взел друг екип, след като е изкарал машиниста и огняря полумъртви в Уинемука — предположи Бел.
Лофгрен кимна.
— Без телеграфни съобщения, които да ме убедят в противното, трябва да приема, че ги е захвърлил в пустошта и е принудил сменен екип да се качи за финалното бягане през границата.
— В такъв случай ще трябва да го направи по пътя с автомобил.
Лофгрен го погледна.
— Защо казваш това?
Бел сви рамене.
— Началникът на гарата в Спенсър ми каза, че линиите на „Южен Пасифик“ свършват при Уудс Бей на източния бряг на езерото Флетхед. Допускам, че единственият начин Кромуел да продължи на север до Канада, е по шосето.
— Не съм съгласен. Предполагам, че ще качи влака си на вагонния ферибот, който минава през езерото.