— Еврика! — изрева изведнъж Лофгрен и посочи енергично напред.
Всички се надвесиха от кабината, а леденият вятър насълзи очите им.
И да: на седем-осем километра точно пред тях смътно се виждаха валма сив дим.
46
Маргарет седеше отпусната на канапето, загърната в извезан копринен халат и загледана в мехурчетата шампанско, вдигащи се в тумбестата чаша.
— Чудя се дали е вярно — промълви тя.
Кромуел я погледна.
— Кое да е вярно?
— Че тази чаша е моделирана като гърдата на Мария Антоанета.
Кромуел се засмя.
— Има елемент на истина в легендата, да.
След това Маргарет се загледа през прозореца, който Кромуел беше вдигнал в задната стена на вагона — беше вграден в стената и затворен оставаше невидим отвън. Релсите, проблясващи под колелата, сякаш се изпъваха към безкрайността. Видя, че пътуват през долина, обкръжена от гористи планини.
— Къде сме?
— Долината Флетхед сред Скалистите планини.
— Колко още има до границата?
— Още трийсет минути до фериботния пристан на езеро Флетхед — отвърна Кромуел, докато отпушваше втората им бутилка шампанско за деня. — Половин час да излезем на линията на Голямата северна и до залез-слънце ще сме в Канада.
Тя вдигна чашата си.
— За теб, братле, и за гениалното ни бягство от Сан Франциско. Дано новото ни начинание бъде също толкова успешно като последното.
Кромуел се усмихна самодоволно.
— Ще пия за това.
Отпред, в кабината на локомотива, Абнър притискаше екипа, който бе отвлякъл под дулото на оръжието си от малко кафене до разпределителната станция в Бригъм Сити, Юта: Лий Хънт, машиниста с къдрава рижа коса и неговия огняр, Боб Кар, здравеняк, който беше работил като механик, преди да стане огняр, стъпка, която се надяваше да го доведе до длъжност машинист. Тъкмо бяха приключили смяна и седнали на чаша кафе, преди да се приберат по домовете си, когато Абнър насочи револвера си към главите им и ги принуди да се качат в кабината на машината, която теглеше луксозния вагон на Кромуел.
Абнър седеше на покрива на тендера над кабината, за да може да подканва Хънт и Кар да карат на пълна мощ локомотива „Пасифик“ по трасето към езеро Флетхед. Черните буреносни облаци над Скалистите планини на изток задържаха вниманието му.
— Май се надига буря — извика на Кар.
— Чинук, както го гледам — ревна в отговор Кар през рамо, докато нариваше въглища в пещта.
— Какво е чинук? — попита Абнър.
— Бурен вятър, който бушува от Скалистите планини. Температурите може да се вдигнат до 40 градуса за час, а ветровете могат да задухат до 160 километра в час и да издухат вагоните от релсите.
— Колко остава, докато удари тук?
— Може би час — отвърна Кар. — Някъде по времето, когато ще стигнем фериботния кей при Уудс Бей. Щом пристигнем, ще трябва да изчакате да мине бурята. Фериботът няма да плава по време на чинук.
— Защо не? — попита Абнър намръщено.
— При ветрове от 160 км/ч езерото побеснява. Вятърът вдига вълни до шест метра. Влаковият ферибот не е построен за такова вълнение. Няма начин екипажът да тръгне по езерото при чинук.
— Телеграфирахме фериботът да ни чака — заяви Абнър. — Вятър или не, преминаваме.
Отзад, в двореца на колела на Кромуел, Маргарет се беше унесла в лек сън от шампанското, докато брат й седеше отпуснат и разлистваше вестник, който бе взел в Бригъм сити, докато Абнър похити влаковия екип. Повечето новини бяха за земетресението в Сан Франциско. Прочете, че пожарите най-сетне са потушени и се зачуди дали имението му на Ноб Хил и банковата сграда са оцелели.
Вдигна глава, чул някакъв странен звук, различен от тракането на стоманените колела по железопътните релси. Беше смътен и далечен. Вцепени се, щом разпозна локомотивната свирка. Знаеше със сигурност, че го гонят.
— Бел! — избухна Кромуел побеснял.
Стресната от гласа му, Маргарет се събуди рязко и скочи на крака.