— За какво извика?
— Бел! — сопна се Кромуел. — Преследвал ни е от Сан Франциско.
— Какво говориш?
— Чуй — заповяда й той. — Чуй.
И тогава го чу: звука от парна локомотивна свирка, който не можеше да се сбърка с нищо. Едва доловим, но беше там, зад тях.
Маргарет притича към прозореца и се загледа по коловоза. Гледката, все едно че я удари с юмрук в стомаха. Зад един завой над ветровала от малки дървета се вдигаше струя черен дим.
— Трябва да кажем на Абнър! — изкрещя тя.
Кромуел я бе изпреварил и се качи по стълбата към капака на покрива на вагона. Избута капака, изправи се над покрива и стреля с револвера си, за да привлече вниманието на Абнър над грохота на локомотива. Абнър чу и забърза назад по тендера, докато застана едва на три и половина метра от Кромуел.
— Зад нас идва влак — извика му Кромуел.
Абнър разтвори крака, укрепи се на люшкащия се тендер и се загледа над покрива на вагона. Връхлитащият влак вече бе излязъл от завоя и се виждаше в далечината. Като че ли беше само локомотивът с въглевоза му, без да тегли вагони. Приближаваше се бързо, както ясно се разбираше от дима, който бълваше от комина и се сплескваше надолу от насрещния вятър.
Двата влака вече ясно се виждаха един от друг, а фериботният кей при Уудс Бей на езерото Флетхед беше едва на 30 километра напред.
47
„Аделин“ беше като идващ отзад породист бик, изскочил от последния завой и връхлитащ устремен към челото на бягащото стадо. Буталните й пръти се сливаха като в мъгла и пердашеха масивните задвижващи колела на релсите. Никой локомотив не беше работил някога по-мощно. От депото на Оукланд до дивата пустош на Монтана беше покрила повече разстояние и по-бързо, от който и да е локомотив в историята. Никой не засече скоростите й, но никой в кабината или тези, които я бяха видели да профучава, не се усъмни, че е надвишила 145 км/ч по правите и равни отсечки на трасето.
Йонгевард беше издърпат лоста на дросела до края, тласкайки „Аделин“ по релси, които изобщо не бяха предназначени за такива скорости. Двамата машинисти седяха в кабинните седалки, приковали погледите си в композицията напред. Бел и Лонг гребяха с лопатите, докато Ший методично подравняваше огъня, за да гори равномерно за максимално количество топлина.
Пухтенето на отработената пара се сля в непрекъснат съсък, а димът изригваше от комина на все по-нарастващ черен облак. Бел спираше от време на време работата си, за да погледне към влака напред, който с всяка изтекла минута ставаше все по-голям. Този път нямаше опит да се промъкне тайно до Кромуел. Дръпна въжето и дългият писък на свирката се вряза в шума на вятъра, задухал над езерото. Устните му се стегнаха в усмивка. Надяваше се Кромуел да се е досетил, че точно той връхлита след него, за да го спипа за гърлото.
Бел се обърна, погледна към небето и видя, че се е променило от синьо море в сива пелена от вятъра чинук, заревал от Скалистите планини на изток. Големи вихрушки от прах, листа и клони изригваха като житна слама от вършачка. За по-малко от двайсет минути мъртвешки спокойната вода на езерото Флетхед се беше превърнала в кипяща маса.
След това изведнъж Йонгевард и Лофгрен извикаха:
— Кола на линията!
Всички зяпнаха в коловоза напред.
Фермер с талига, натоварена със сено и теглена от два коня, бе излязъл на път, който пресичаше релсите. Трябваше да е чул локомотивната свирка, помисли Бел, но зле беше преценил скоростта на влака и бе повярвал, че има достатъчно време да прекоси линията. Йонгевард издърпа спирачния лост „Джонсън“ да забави задвижващите колела докато спрат и завъртя назад, за да убие скоростта на локомотива.
Когато фермерът разбра, че желязното чудовище е само на сто метра разстояние, шибна конете в панически опит да ги изкара от пътя на връхлитащата смърт. Но вече беше много късно.
„Аделин“ се вряза в колата сред взрив от сено, дървени талпи, парчетии и натрошени колела. Мъжете в кабината инстинктивно се снишиха зад укритието на котела, докато парчетиите изтрещяха по страните на машината и изхвърчаха над покрива към тендера.
Като по чудо конете бяха скочили напред и се отърваха, без да пострадат. Бел и другите не успяха да видят каква е съдбата на фермера. Щом Йонгевард успя да спре „Аделин“ на стотина метра напред по коловоза, Бел и екипът скочиха от кабината и затичаха назад към прелеза.