Дамата му хвърли усмивка с изненадваща топлота и каза с мек и същевременно леко дрезгав глас:
— Благодаря ви, господин Бел.
В първия миг не можа да се осъзнае, но след това прозрението го удари като чук по палеца. Беше стъписан, че жената го познава, а беше сигурен, че никога не бе я виждал преди. Бел стисна асансьорния оператор за ръката.
— Задръжте вратата за момент.
Беше се сляла с тълпата, която се изсипваше през сводестия вход на голямата бална зала на хотела. Жените носеха пленителни тоалети в екстравагантни цветове — пурпур, пауново синьо, смарагдово зелено — с панделки, игли и пера в косите. Мъжете бяха облечени в най-фините си вечерни дрехи. Транспарант над входа на залата гласеше:
БЕНЕФИС ЗА СИРАЦИТЕ ОТ СЕЙНТ ДЖОН
Бел отстъпи назад и кимна на асансьорния оператор.
— Благодаря ви. Моля, закарайте ме горе.
Отключи вратата на апартамента си. Имаше си кабинет, дневна, луксозна баня и спалня с легло с балдахин, всичко обзаведено с викторианска елегантност. Куфарите му бяха отворени, а дрехите — подредени в дрешника и окачени в килера от камериерка — услуга, осигурена за резервиралите апартаменти. Куфарите ги нямаше. Бяха изнесени от стаята и прибрани в подземния хотелски склад. Бел не загуби много време — взе си бърз душ и се избръсна.
Отвори часовника си и погледна часа. Трийсет минути бяха изтекли от излизането му от асансьора. Още петнайсет минути му отне, докато върже черната си вратовръзка, закопчае ризата и стегне връзките на маншетите — работа, за която обикновено бяха нужни четири ръце. Един от редките случаи, в които съжаляваше, че си няма съпруга за помощ. Последваха черните чорапи и обувки. Не носеше пояс, вместо него облече черен елек със златна верижка, минаваща от левия джоб през илик до големия златен часовник в десния джоб. Най-сетне облече едноредното черно сако със сатенени ревери.
Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.
Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад една висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът — украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.
— Моля да ме извините — заговори му с приятелска усмивка, — но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?
Служителят изправи рамене и го погледна високомерно.
— Съжалявам, сър, но не гледаме с добро око на даването на информация за гостите си. Освен това не мога да помня всеки, който идва на бала.
Бел му подаде десетдоларов златен сертификат.
— Това дали ще раздвижи паметта ви?
Без повече обяснения, управителят вдигна тънка кожена книга и очите му пробягаха по записите.
— Самотната дама на масата е мис Роуз Мантека, много богата лейди от Лос Анджелис, чиято фамилия притежава огромно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа.
Бел го потупа по рамото.
— Благодарен съм.
Управителят се усмихна широко:
— Желая ви късмет.
Оркестър свиреше потпури от рагтайм и модерни танцови мелодии. Двойки танцуваха под ритъма на песен, наречена „Би ли дошла у дома“.
Агентът се приближи зад Роуз Мантека и прошепна в ухото й:
— Бихте ли приели, моля, да танцувате с мен, мис Мантека?
Жената се извърна от масата и вдигна глава. Златистокафяви очи се взряха в чифт хипнотизиращи виолетови очи. Беше спокойна, помисли Бел, но внезапната му поява във вечерно облекло напълно я стъписа. Сведе поглед и бързо се овладя, но не преди лицето й да се изчерви.
— Простете, господин Бел. Не ви очаквах тъй скоро.
— Тъй скоро ли? — Що за странни думи, зачуди си той.
Тя се извини на хората на масата и стана. Детективът я хвана нежно под ръка и я поведе към дансинга. Пъхна ръка около тънкия й кръст, взе дланта й и бързо влезе в ритъма на музиката.
— Много добър танцьор сте — отбеляза тя, след като партньорът й я завъртя по лъскавия паркет на дансинга.