Рамсдел го изгледа странно.
— По някаква необяснима причина крадецът не е взел вашите нари.
Ръскин се престори на стъписан.
— Какво искате да кажете?
— Банкнотите в един голям кафяв кожен куфар — каза капитан Касейл. — Те ли са вашите?
— Златните удостоверения? Да, те са от банката, която представлявам в Ню Йорк.
Рамсдел и Касейл се спогледаха странно. След това Рамсдел заяви:
— Куфарът, който сте оставили с господин Кардоса в хранилището, все още е пълен с вашите пари.
— Не разбирам.
— Не е бил пипнат. Отворих и го проверих лично. Вашите златни сертификати са си читави и непокътнати.
Ръскин изигра пълно изумление.
— Но това е безсмислено. Защо ще вземе вашите пари и ще остави моите?
Касейл се почеса зад ухото.
— Моето предположение е, че е бързал и просто не е обърнал внимание на куфара. Не е разбрал, че е пълен с цяло състояние в брой.
— Слава богу — въздъхна облекчено Ръскин, свали шапката си и изтри въображаемата пот от челото си. — След като крадецът няма да се върне, ще ги оставя в хранилището ви, докато отворим новите си клонове във Финикс и Рино.
— Безкрайно сме благодарни. Особено сега, когато ликвидните ни средства бяха ометени.
Ръскин огледа петната засъхнала кръв по пода.
— Май трябва да ви оставя да продължите разследването си. — Кимна на Касейл. — Вярвам, че ще заловите убиеца, за да може да бъде обесен.
— Заклевам се, че ще го спипаме — отвърна Касейл уверено. — Всеки път, извеждащ от Солт Лейк, както и всяка гара, са покрити от мрежа полицейски служители. Не може да прехвърли границите на града, без да бъде заловен.
— Желая ви късмет — каза Ръскин. — Моля се да заловите злодея. — Обърна се към Рамсдел. — Ще бъда в хотел „Пиъри“ до утре следобед, в случай че ви потрябват услугите ми. В четири часа ще се кача на влака, за да контролирам учредяването на новия ни клон във Финикс.
— Много щедро от ваша страна, сър — отвърна Рамсдел. — Ще ви се обадя веднага, щом възстановим дейността си.
— Няма защо. — Ръсел се обърна да си тръгне. — Късмет ви желая, капитане.
Кимна на Касейл и се запъти към входа на банката.
Касейл се загледа през прозореца, докато Ръскин прекоси улицата и взе такси.
— Много странно — отрони детективът замислено. — Доколкото знам влаковите разписания, следващият влак за Финикс тръгва чак след три дни.
Рамсдел сви рамене.
— Вероятно лошо са го осведомили.
— Все пак, нещо у този човек ме притеснява.
— Какво е то?
— Не изглеждаше особено зарадван, че парите на банката му не са взети от крадеца. Едва ли не сякаш още преди да влезе знаеше, че парите му са в безопасност.
— Има ли значение? — попита Рамсдел. — Господин Ръскин би трябвало да се радва, че крадецът е подминал неговите половин милион долара.
Детективът беше умислен.
— Откъде знаете, че са половин милион? Преброихте ли ги?
— Господин Кардоса трябва да ги е преброил.
— Сигурен ли сте?
Рамсдел се запъти от кабинета към хранилището.
— Може би сега е подходящият момент да погледнем.
Отвори куфара и започна да реди първия пласт пачки на рафта наблизо. Горният пласт бяха двайсет хиляди долара в златни сертификати. Останалото от куфара се оказа запълнено с грижливо нарязана и стегната на пачки вестникарска хартия.
— Боже мили! — ахна Рамсдел.
След това, споходен сякаш от внезапно прозрение, се втурна обратно към кабинета на банковия уредник и отвори книгата, лежаща на бюрото. Книгата съдържаше банкови ордери… но последният ордер липсваше и не беше записан. Лицето му пребледня.
— Този проклет дявол трябва да е принудил Кардоса да му напише банков ордер за половин милион. В която и банка да го депозира, ще приемат, че сме го издали и ще изискват плащане от „Солт Лейк Банк & Тръст“. По силата на федералния закон сме длъжни да го уважим. Ако не, следват дела, обвинение от финансовите агенти на САЩ и в крайна сметка ще бъдем принудени да затворим.
— Ръскин е не само мошеник — заяви твърдо Касейл. — Той е този, който е ограбил банката ви и е убил служителите ви и клиента.
— Не мога да го повярвам — изпъшка Рамсдел. След това настоя: — Трябва да го спрете. Хванете го, преди да е напуснал хотела!