— Обадете ми се, ако мога да помогна нещо — предложи Хюи разгорещено.
— Ако се наложи, непременно — отвърна Бел.
По-голямата част от следващия предобед Бел прекара в издирване и разпитване на хората от списъка, даден му от шериф Хюи. Смятаха го за експерт в извличането на информация от описания на свидетели, но този път удари на камък. Никой от хората, двама мъже и една жена, не дадоха съвпадащи описания. Шериф Хюи беше прав. Преглътна поражението и се запъти обратно към хотела си, готов да се върне в Денвър.
Седеше в хотелския ресторант и ядеше ранния си обяд от агнешка яхния, когато шерифът влезе и седна на масата му.
— Мога ли да ви поръчам нещо? — попита щедро Бел.
— Не, благодаря. Дойдох да ви потърся, защото се сетих за Джаки Ръгълс.
— И кой е той?
— Едно малко момче, около десетгодишно. Баща му работи в мината, майка му е перачка. Каза, че видял някакъв странен мъж в деня на обира, но не обърнах внимание на описанието. Не е от най-умните деца в града. Предположих, че иска да впечатли другите момчета с твърденията си, че е видял бандита.
— Бих искал да го разпитам.
— Тръгнете нагоре по Трета улица до Менло. После завивате надясно. Живее във втората къща отляво — една съборетина, дето изглежда готова да рухне всеки момент като повечето къщи в този район на града.
— Задължен съм ви.
— Джаки няма да ви каже повече от другите. Вероятно дори по-малко.
— Трябва да гледам на нещата откъм светлата им страна. Както казах, налага се да проверим всяка следа, колкото и да е дребна. Детективска агенция „Ван Дорн“ иска да спипа убиеца не по-малко от вас.
— Трябва да се отбиете в универсалния магазин и да вземете малко дъвчащи бонбони — предложи шериф Хюи. — Джаки си пада по дъвчащи бонбони.
— Благодаря за съвета.
Бел намери къщата на Ръгълс точно както я описа Хюи. Цялата дървена постройка се беше килнала на една страна. Още пет сантиметра, помисли си детективът, и щеше да рухне на улицата. Тръгна към паянтовото стълбище и точно в този момент едно хлапе изхвърча от предната врата и затича към улицата.
— Ти ли си Джаки Ръгълс? — попита Бел и го спипа за ръката, преди детето да успее да профучи покрай него.
Хлапакът не изглеждаше ни най-малко уплашен.
— Кой иска да знае? — попита намръщено.
— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Искам да те попитам какво видя в деня на банковия обир.
— „Ван Дорн“? — повтори Джаки с благоговение. — Известни сте. Бога ми. Детектив от „Ван Дорн“ иска да говори с мен?
— Точно така — потвърди Бел и нанесе фаталния си удар: — Искаш ли малко дъвчащи бонбони? — Протегна пликчето, което беше купил току-що от универсалния магазин.
— Леле! Благодаря, господине. — Без да губи време, Джаки Ръгълс бръкна в кесията и пъхна зелен бонбон в устата си. Момчето беше облечено в памучна риза, срязани над коляното панталони и изтъркани кожени обувки, за които Бел реши, че ги е наследил от някой по-голям брат. Дрехите бяха доста чисти, както се полагаше за майка перачка. Малкият беше тънък като пръчка и с опръскано с лунички хлапашко лице, увенчано с гъста и несресана къдрава кестенява коса.
— Разбрах от шериф Хюи, че си видял крадеца от банката.
Момчето отговори, без да спира да дъвче бонбона:
— Много ясно, че го видях. Бедата е, че никой не ми вярва.
— Аз ти вярвам — увери го Бел. — Кажи ми какво видя.
Джаки посегна да бръкне в пликчето за друг бонбон, но Бел го спря.
— Целият плик е за теб, след като ми разкажеш какво знаеш.
Хлапакът се подразни, но сви рамене.
— Ами, играех бейзбол на улицата с приятелите ми, когато опя стар тип…
— Колко стар?
Джаки го изгледа.
— Някъде на твоята възраст.
Бел изобщо не смяташе трийсетте за старост, но за едно десетгодишно хлапе сигурно изглеждаше древен.
— Продължавай.
— Беше облечен като повечето миньори, които живеят тук, но носеше голяма шапка като мексиканците.
— Сомбреро.
— Май така й се викаше. И мъкнеше тежък чувал на рамото си. Като че ли беше натъпкан с нещо.
— Какво друго забеляза?
— На едната му ръка липсваше кутрето.
Бел се вцепени. Това беше първата податка за разпознаването на убиеца.