Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени — високи, изящни и интелигентни — и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в един и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.
Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърка в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.
След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.
Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.
— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?
Тя се изчерви.
— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.
Когато завърши колежа и постъпи на работа при Кромуел като касиерка, Марион беше едва на двайсет и една. Вече се беше издигнала до старша секретарка. Току-що бе навършила трийсет и не беше се омъжвала, което караше мнозина да я мислят за стара девственица. Но истината беше, че би могла да притежава всеки богат мъж в града. Беше изключително очарователна и женствена дама, способна да избира и сменя без проблем любовниците си, но все още не беше си избрала някого за съпруг. Просто бе твърде придирчива към мъжете и чаровният принц все още не се беше появил. Сламенорусата коса загръщаше главата й според модата, а изящните черти на лицето й увенчаваха лебедовата шия. Стегнатата й в корсет фигура с тънка талия наподобяваше класически пясъчен часовник. Гледаше Кромуел над бюрото с коралови морскозелени очи, а деликатната й длан държеше молив над бележника.
— Очаквам агенти от някаква банка в Солт Лейк сити да пристигнат всеки момент, за да проверят регистрите ни.
— Ще преглеждат ли счетоводните ни книги? — попита тя, като че ли леко притеснена.
Той поклати глава.
— Нищо такова. Чух слухове от колеги банкери, че е ограбена банка в Солт Лейк сити и откраднатите пари може да са депозирани в друга банка.
— Желаете ли аз да се оправя с тях?
— Не. Моля ви, просто ги позабавлявате, докато се подготвя да говоря с тях.
Дори да имаше въпроси по малко неясната молба на Кромуел, Марион не прояви любопитство.
— Да, разбира се. Ще ги настаня удобно, докато пожелаете да ги приемете.
— Това е всичко — каза Кромуел. — Благодаря ви.
Щом Марион напусна кабинета му и затвори вратата, Кромуел бръкна в предния си джоб и извади банковия ордер от „Солт Лейк Банк & Тръст“. После стана и отиде до големия сейф, в който се съхраняваха банковите счетоводни книги и регистри. Бързо и с вещина подправи книгите така, че да изглежда, че ордерът вече е получен и пълната сума е изплатена на Илая Ръскин. Въведе и записи, указващи, че парите са изтеглени от ликвидния капитал на банката му.
Не се наложи да чака дълго, след като подправи регистрите. Очакваните агенти влязоха във външния офис двайсет минути по-късно. Марион ги бе задържала с думите, че господин Кромуел в момента е изключително зает. Когато малкият звънец под бюрото й звънна, тя ги покани в кабинета му.
Той държеше слушалката на телефона, кимна им за поздрав и им предложи да се настанят.
— Да, господин Абернати, лично ще се погрижа сметката ви да бъде закрита, а средствата — прехвърлени на банката на Бейтън Руж в Луизиана. За нищо. За мен е удоволствие да ви услужа. Приятно пътуване. Довиждане.
Кромуел затвори телефона с фалшивия разговор. Стана, заобиколи бюрото и подаде ръка.
— Здравейте. Джейкъб Кромуел, президент на банката.