Беше облечен безукорно в бял ленен костюм без нито една гънка. От левия джоб на елека му висеше тежка златна верижка, свързана с голям златен часовник в десния джоб. Главата му бе покрита с филцова шапка с ниско дъно и широка периферия. Дензлър би го оприличил на конте, ако елегантната външност не се проваляше от чифт протъркани кожени ботуши, изтърпели много часове в стремена. Бел носеше тънка пътна чанта, която постави долу до масата.
— Полковник Дензлър — заяви Ван Дорн, — това е мъжът, за когото ви говорих, Айзък Бел.
Дензлър му подаде ръка, но не стана от стола си.
— Джоу тук ми разправя, че винаги залавяте човека си.
Усмивката на Бел леко се разшири.
— Опасявам се, че господин Ван Дорн е преувеличил. Закъснях с десет минути, когато Бъч Касиди и Хари Лонгабау отплаваха за Аржентина преди три години от Ню Йорк. Корабът им се отдели от кея, преди да успея да ги задържа.
— Колко агенти или служители на правораздаването бяха с вас?
Бел сви рамене.
— Смятах сам да се справя с проблема.
— Лонгабау не беше ли Сънданс Кид? — попита Дензлър.
Бел кимна.
— Получи прякора, когато се опита да открадне кон в Сънданс, Уайоминг. Хванаха го и изкара осемнайсет месеца в затвора.
— Разбира се, не сте очаквали да ги заловите без бой.
— Смятам, че е разумно да кажем, че щяха да окажат съпротива — отвърна Бел, без да обясни как е щял сам да залови бившите членове на спечелилата си скандална слава банда „Дивата тайфа“.
Ван Дорн се отпусна в стола си, без да коментира и хвърли самодоволен поглед на полковника.
— Защо не седнете с нас, господин Бел, и не се включите в малката ни игра?
Бел погледна озадачен масата, а след това Дензлър.
— Май нямате чипове.
— Просто една малка приятелска игра — обясни Ван Дорн. Размеси тестето карти и раздаде три ръце. — Дотук дължа на полковника осем хиляди долара.
Бел седна. Озадаченият поглед се замени с разбиращ. Играта беше преструвка. Шефът му и полковникът седяха в ъгъла встрани от другите комарджии и играеха уж на сериозно. Остави шапката в скута си, вдигна картите си и се престори на дълбоко замислен.
— Запознат ли сте с поредицата банкови обири и убийства, станали из западните щати в последните две години? — попита Дензлър.
— Само от приказки — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн ме беше натоварил с други случаи.
— Какво знаете всъщност за тези престъпления?
— Само това, че крадецът убива всеки в банката в хода на действието, измъква се като дух и не оставя след себе си никаква улика, която би могла да го издаде.
— Нещо друго? — настоя Дензлър.
— Който и да е той, явно е много, много добър — отвърна Бел. — Няма никакви пробиви в разследването. — Замълча и погледна Ван Дорн. — За това ли бях повикан тук?
Ван Дорн кимна.
— Искам да се заемеш със случая като главен следовател.
Бел хвърли една карта, взе подадената му от Дензлър и я пъхна във ветрилото, което държеше в лявата си ръка.
— Левак ли сте, господин Бел? — попита от любопитство Дензлър.
— Не. Всъщност работя с дясната ръка.
Ван Дорн се изсмя тихо.
— Айзък може да извади деринджъра, който крие в шапката си, да запъне ударника и да натисне спусъка, преди да сте успели да мигнете.
Уважението на Дензлър към Бел нарастваше в хода на разговора. Разтвори леко палтото си и показа един колт калибър 38 без ударник, автоматичен, модел 1903 г.
— Ще приема на вяра твърдението на Джоу, но би било интересно да го подложим на пров… — Не успя да довърши изречението си, зяпнал в двуцевния малък пистолет.
— Възрастта е забавила реакцията ти, Хенри — подхвърли Ван Дорн. — Или се разсейваш.
— Много е бърз, трябва да призная — рече Дензлър, видимо впечатлен.
— От кой офис ще работя? — обърна се Бел към Ван Дорн, докато прибираше пистолета в малкия джоб в дъното на шапката си.
— Престъпленията са били извършвани от Плейсървил, Калифорния, на запад, до Терлингуа, Тексас, на изток — отвърна Ван Дорн. — И от Кисби, Аризона, на юг, до Боузман, Монтана, на север. Мисля, че ще е най-добре да оперираш в центъра.
— Значи Денвър.
Ван Дорн кимна.