Бяха им казали много малко за нея, може би защото се знаеше малко или пък защото нейната личност нямаше значение в случая. Какво ги интересуваше тя?
Беше жена на мъжа си и толкова.
И в това беше ключът.
Половин час след като излетяха, Коневич свали назад облегалката на огромното си кресло, вдигна нагоре опорите за краката, разкопча яката на ризата си, разхлаби вратовръзката и задряма. Тя подаде на стюардесата няколко банкноти, включи слушалките и се загледа в субтитрирания американски екшън филм за… отвличане на самолет, моля ви се!
Час по-късно той се събуди от дрямката си, освежен и готов за работа. Отказа предложения му обяд, извади дебел свитък книжа от куфарчето си и се зарови в тях. В досието му пишеше, че е работохолик, извънредно амбициозен, с огромни способности за концентрация, алчен за пари. Явно добре го бяха преценили.
Но някъде в салона на самолета, както предполагаха и двамата, се спотайваше бодигард. Може би двама, но не повече — това беше почти сигурно. Животът на Алекс Коневич беше изложен на постоянни заплахи в Москва, където банкери, предприемачи и богати бизнесмени се отстрелваха ежедневно като дивеч. Близо седемстотин руски новобогаташи бяха убити или отвлечени само през настоящата година, а до края й оставаха цели четири месеца.
Ала Дивият изток за момента бе останал назад, или поне така му се искаше да мисли. Както всеки път, когато видеше Матушка Рус да се отдалечава под крилата на самолета му, той се чувстваше в безопасност и значително сваляше гарда. Освен това, както изрично ги бе уверил работодателят им, Алекс Коневич ненавиждаше взводовете от охранители, смяташе ги за проява на парвенюшка показност и просташки вкус или дори нещо повече — вредни за бизнеса. Появата му сред тумба дебеловрати щеше да подейства отблъскващо на западните инвеститори и директорите на международни корпорации, с които често си имаше работа.
И все пак някъде в салона на самолета — двамата бяха убедени в това — седеше търпеливо охрана от един-двама или повече души, спотаена, съсредоточена, наострила уши, не изпускаща нищо от поглед. Едва ли щяха да ги разпознаят, поне по време на полета — тези момчета бяха осигурени от първокласна частна фирма със световна репутация, в голямата си част бяха бивши шпиони или полицаи, които вземаха сериозни заплати именно за да не правят тъпи грешки. Ала колкото и невероятно да беше това, двамата се бяха разбрали поне да опитат да открият гардовете на Коневич и — кой знае? — може би щяха и да успеят, ако им се усмихнеше случайността. Във всеки случай дискретно се оглеждаха, за да видят дали случайно някой от пътниците на околните седалки не гледа прекалено внимателно гърбовете на Алекс и сладката му млада женичка.
За тази цел мъжът и жената се редуваха да стават, уж да се разкършват нагоре-надолу по пътеката, ходиха по един-два пъти до тоалетната, като очите им шареха из салона и оглеждаха внимателно пътниците. По седалките имаше неколцина мускулести мъже с напрегнати лица и зорки погледи, но тъкмо такива едва ли щяха да бъдат наети от елитната охранителна фирма, гръмогласно рекламираща абсолютната дискретност на своя невидим персонал.
Хубавото бе, че бодигардовете поне нямаше да бъдат въоръжени — минаването с оръжие през летищните проверки за сигурност в Русия беше абсурдно невъзможна задача. Освен това евентуалното им разкриване щеше да предизвика шумен скандал, което бе последното нещо, което би си позволила една уважаваща себе си и считана за коректна фирма.
Защо да рискуват да ги хванат, след като имаше толкова по-добра алтернатива? Къде-къде по-лесно беше някой просто да ги посрещне на летището в Будапеща и тихомълком да им подаде пушкалата.
На 19 август 1991 г. кремълските старци направиха последния си отчаян опит да спасят империята, която вече висеше на нокти над пропастта. Горби, който бе нанесъл такива непоправими вреди с провалените си опити за реформи, се беше оттеглил за лятна почивка в дачата си в Сочи, когато глутница озверели служители на КГБ щурмуваха сградата и го взеха за заложник. През това време в Москва група съзаклятници, между които министър-председателят, вицепрезидентът, началникът на Генералния щаб, министърът на отбраната и шефът на КГБ, светкавично завзеха всички органи на властта.
Към столицата се отправиха няколко хиляди души редовна войска. Студиата на държавната телевизия бяха окупирани; язовирите, снабдяващи Москва с питейна вода, завардени. Пред всички хранителни складове бе поставена тежко въоръжена охрана. По стратегическите кръстовища из града патрулираха танкове — обичайният признак за пуч.