Като следваща мярка съзаклятниците дадоха телевизионна пресконференция, на която се представиха като спасители на комунизма и на Съветския съюз. Беше тотален провал. Това бяха сбръчкани, склерозирали старци, неприятни, злобни и уплашени. Последното им личеше отвсякъде. Ръцете им трепереха, гласовете им кудкудякаха пискливо, лицата им изразяваха единствено намусена враждебност.
Те никога преди не се бяха усмихвали на народа си; какъв бе смисълът тепърва да се учат на това?
И което бе най-лошото, превратаджиите изглеждаха дезорганизирани, немощни жалки вкаменелости, а в решителен исторически момент като този това бе последното, от което се нуждаеше дълбоко разделеният и наплашен руски народ.
Да се каже, че целият този цирк дойде като небесен дар за Борис Елцин — роден опортюнист и неуморен бунтар, — би било твърде слабо. Той незабавно събра около себе си шумна банда себеподобни размирници и издаде пламенен апел към руския народ за обединение в защита на демокрацията. Огромна настръхнала тълпа започна да се стича към сградата на руския Върховен съвет, скандирайки лозунги, надавайки подигравателни викове, предизвиквайки пучистите да излязат навън и да се опитат да я усмирят. Явно самите съзаклятници си бяха мислили, че доблестните съветски граждани ще реагират на действията им според най-добрите руски традиции — като уплашено, покорно стадо овце. Войнствената съпротива на тълпите ги смая и изплаши.
Половината настояваха гръмогласно цялата тълпа да бъде изклана, а труповете — провесени на уличните стълбове за назидание. Крайно време е самозабравилият се руски народ да получи своето предупреждение, крещяха те. Оня мокър глист Горби се бе оказал жалка подлога. Нацията се беше размекнала и отпуснала, та едно хубаво клане щеше да й послужи за назидание. Колкото повече трупове, толкова по-добре.
Другата половина се чудеха дали кървавият спектакъл няма да предизвика още по-големи размирици. Не че имаха някакви морални скрупули. Както е казал великият Ленин — повтаряше до отмаляване един от тях, сякаш другите имаха нужда да го чуват отново и отново, — за да направиш омлет, трябва първо да счупиш яйцата. Ала в последно време сред народа се зараждаше известна неприязън към тираните. В тези смутни времена, ако направим погрешния ход, може и ние да увиснем на уличните стълбове. Не обръщайте внимание на тълпата, настояваха те, в един момент ще й писне, хората ще огладнеят и ще се разпръснат в тъмното.
Двете спорещи страни така и не успяха да се споразумеят помежду си. Да избият протестиращите или да не им обръщат внимание? Да ги стъпчат като хлебарки или да ги изчакат сами да се разотидат? Старците очевидно не бяха на единно мнение, седяха и се препираха в позлатените си кремълски кабинети, надвикваха се и се псуваха, пиеха без мяра, смазани под тежестта на огромната власт, която бяха успели да си присвоят.
В продължение на две безсънни нощи светът наблюдава със затаен дъх всичко това. С всеки изминал час поддръжниците на Борис ставаха все повече и все по-шумни. Издигаха плакати, скандираха протестни лозунги и се заяждаха със служителите на реда, изпратени да ги надзирават. Построиха палаткови лагери, имаха запаси от храна, пееха песни, крещяха и дюдюкаха и явно възнамеряваха да останат на улицата толкова дълго, колкото бе необходимо. Междувременно превратаджиите не изтрезняваха и не спираха да се карат помежду си.
Въпреки сериозните опити за сплашване на пресата сред тълпите бе проникнала малка армия от досадни репортери, които предаваха по спътник, изнасяха тайно снимки от мястото на събитието и печелеха десетки награди „Пулицър“. Цялата тази вбесяваща война на нерви се водеше пред очите на света, с цвят и звук.
Елцин обожаваше да бъде в центъра на медийното внимание и се опияняваше от възможността да има целия свят за сцена. В кремълските кабинети денонощно работеха телевизори. Старците бяха принудени да гледат безпомощно, докато Елцин — по чудо трезвен — бълваше огън и жупел по тях пред камерите, наричаше ги бивши величия и неуспели тирани и заплашваше да ги прокуди на другия край на света. Този смешник си позволяваше да им се плези и да им показва среден пръст.
За една империя, която се нуждаеше от терор така, както живият организъм от кислород, подобно поведение беше не просто унизително, а направо опасно.
На третия ден старците решиха, че търпението им се е изчерпало, и наредиха на танковете да разпръснат тълпата и да смачкат онзи досадник Борис. Ала след като първите трима протестиращи изтеглиха лошия късмет да попаднат под веригите, военните усетиха, че коленете им омекват. Само по себе си изпращането на войска срещу народа бе фатално недооценяване на ситуацията. Трябваше да им пуснем главорезите от КГБ, казаха си тъжно старците, но вече беше късно. Където бе нужно да се счупи някоя и друга кост, да се пролее малко кръв, момчетата от „Лубянка“ бяха винаги готови да услужат, докато войниците не си падаха особено по смазване на тълпи от беззащитни граждани. Шепа генерали, отвратени от ставащото, се обявиха в подкрепа на Елцин.