СИН, ФБР и Министерството на правосъдието — трите държавни институции, представлявани от масата на обвинението — се бяха оказали чисто и просто задгранични филиали на един злодейски кабал. На съвещанието Ем Пи бе подсказал на съдията още любопитни подробности по третирането на Алекс от американските власти — безкрайното му разкарване по все по-отвратителни и опасни затвори; безпричинните наказания, които му бяха налагали техните директори по инструкции от Вашингтон; поставените в апартамента на семейство Коневич подслушвателни устройства; неправомерните обиски; абсолютно безсмисленото съсипване на имуществото им; конфискуваните им от федералното правителство финансови средства и умишленото разоряване на предприятието им.
В продължение на десет минути никой в залата не отклони и за миг вниманието си. На два пъти директорът на ФБР се опита да си излезе, но и двата пъти се върна с подвита опашка на стола си след гневни предупреждения от страна на съдията.
Джейсън Колдуел седеше нацупено на мястото си, докато бляскавото му бъдеще се сриваше пред очите му. Той живо си представяше новинарските емисии същата вечер: самонадеяните му пози на стълбището пред сградата на съда и в следващия кадър — глутница хлевоусти правни анализатори, подлагащи на дисекция унизителното му поражение от някакъв треторазреден адвокат. Щеше да бъде ужасно, непоносимо за гледане и той го знаеше.
И беше прав.
Накрая съдията Уилис приключи с поредно многословно извинение към Алекс и разпореди незабавното му освобождаване от ареста.
После си грабна тогата и напусна съдебната зала.
Тромбъл си плю на петите и хукна към вратата, разблъсквайки репортерите, които го бомбардираха с въпроси. В коридора се обърна към един полицай:
— Има ли заден изход тази сграда?
Човекът се усмихна.
— Има, разбира се.
— Къде?
— Намери си го сам, боклук скапан!
Целувките, прегръдките и облекчението на лицата около масата на защитата наред с неизбежните многословни поздравления между Алекс, Елена, Ем Пи, Мат и Марвин продължиха около пет минути. Накрая Марвин величествено вдигна ръка и всички утихнаха. Старият лъв стисна рамото на Алекс и тържествено го увери, че той лично ще състави и подаде исковете срещу ФБР, Министерството на правосъдието и СИН, като ще следи внимателно придвижването им в системата.
С блеснали очи старецът обеща безпрецедентен по мащабите си съдебен процес и колосални суми на исканите компенсации.
— Какви са шансовете да спечелим и кога ще си получим парите? — попита Алекс, делови както винаги.
Марвин се усмихна и потри ръце.
— Не е въпросът дали ще спечелим и кога, а колко да искаме. — После обясни, че за начало щял да подаде иск за десет милиона долара и когато им пусне достатъчно кръв, да свали на пет.
— И все така про боно? — попита Алекс.
Марвин се ухили с хищните си зъби.
— Ще ти се!
Тогава се намеси Елена:
— Обаче в такъв случай забравяте за обичайните си трийсет процента — заяви тя. — Или двайсет, или се заклевам, че до довечера ще наема друга адвокатска фирма!
Един поглед бе достатъчен на Марвин, за да се убеди, че Елена Коневич говори сериозно.
— Става! — каза той.
Междувременно ги бяха наобиколили глутница репортери, които се дръпнаха едва след като Ем Пи Джоунс им обеща, че ако трябва, ще остане цяла нощ на стълбището пред съдебната сграда. Тогава той не подозираше, че още преди да се е съмнало, ще бъде ангажиран за пет ток-шоута през следващия ден и ще получи шест телефонни обаждания от агенти на издателства и филмови продуценти.
Марвин събра адвокатите около себе си. Няколко минути се съвещаваха каква най-ефективна стратегия да възприемат за планираните искове; следващият ден се очертаваше много напрегнат.
Когато се обърнаха, Алекс и Елена вече ги нямаше.
34
Снегът беше натрупал близо метър, сух, мек и пухкав, и макар да беше още есен, снегопочистващите машини работеха с пълна пара, а напливът от туристи в Аспен бе достигнал връхната си точка. В миналото Алекс и Елена не бяха особено запалени скиори, но иначе обичаха спорта и бяха в превъзходна форма. След три седмици вече бяха овладели изкуството на спускането и по цял ден фучаха безразсъдно по най-опасните, черни писти, сякаш се бяха родили там.
Елена до последно бе настоявала да отидат някъде на топло. За предпочитане на някой малък, уютен, неотбелязан в туристическите брошури карибски остров, където местните хора бяха дружелюбни и не ги познаваха или дори да се сетеха кои са, да не даваха пет пари за тях.